CoG - Божията църква

Глава 1

Божеството

1.1 Бог Отец

Върховното Божество във вселената е Бог. Той е Всемогъщият, Създателят и Поддържащият небесата, земята и всички неща в тях (Битие 1:1; Неемия 9:6; Псалми 124:8; Исаия 40:26, 28; 44:24; Деяния 14:15; 17:24-25; Откровение 14:7). Той единствен е безсмъртен (1 Тимотея 6:16). Той е нашият Бог и Отец и Богът и Отецът на Иисус Христос (Йоана 20:17). Той е Всевишният Бог (Битие 14:18; Числа 24:16; Второзаконие 32:8; Марка 5:7) и единственият истински Бог (Йоана 17:3; 1 Йоан 5:20).

1.2 Божият Син Иисус

Иисус е първородният (proototokos) от всички създания (Колосяните 1:15) и затова началото (arche) на Божието творение (Откровение 3:14). Той е единствено-роденият (monogene) Син на Бог (Матея 3:17; Йоана 1:18; 1 Йоан 4:9), заченат от Святия Дух и роден от девицата Мариам (Лука 1:26-35). Той е Христос или Месията (Матея 16:16; Йоана 1:41), изпратен от Бог да бъде наш Спасител и Изкупител (Матея 14:33; Йоана 8:42; Ефесяните 1:7; Тита 2:14). Той е наречен Син на Всевишния Бог (Марка 5:7). Той е обявен за Божий Син със сила и по Духа на святост чрез възкресението Му от мъртвите (Римляните 1:4). На Него е даден престола на Давид, за да управлява над дома на Яаков навеки и Неговото царство не ще има край (Лука 1:32).

1.3 Святият Дух

Святият Дух (Деяния 2:4) е онази същност или сила на Бог, която Христос обещал да изпрати на избраните (Йоана 16:7). Той не е личност, но е продължението на живата сила на Бог. Той е средството, чрез което ставаме съучастници на божественото естество (2 Петър 1:4), бидейки изпълнени със Святия Дух (Деяния 9:17; Ефесяните 5:18) и по такъв начин всички синове на Бог (Йов 38:7; Римляните 8:14; 1 Йоан 3:1-2) и съ-наследници с Христа (Римляните 8:17; Галатяните 3:29; Тита 3:7; Евреите 1:14, 6:17, 11:9; Яков 2:5; 1 Петър 3:7). Той се дава от Бог на онези, които искат (Лука 11:9-13) и Му се покоряват, и обитава в онези, които спазват Божиите заповеди (1 Йоан 3:24; Деяния 5:32). Святият Дух е утешителят, който води Божиите служители във всяка истина (Йоана 14:16, 17, 26). Святият Дух дава силата да свидетелстваме (Деяния 1:8). Той разпределя дарби, както е записано в 1 Коринтяните 12:7-11 и има плодове, както е описано в Галатяните 5:22-23, без да се дава с мярка (Йоана 3:34 RSV; Римляните 12:6). Той е средството, чрез което Бог напълно може да стане всичко във всичко (1 Коринтяните 15:28; Ефесяните 4:6).

1.4 Отношението на Святия Дух към Христос и човечеството

Святият Дух действа още преди кръщението. Духът привлича човеците към Бог чрез Христос (Евреите 7:25).

Първите плодове на Духа се дават на човека по време на кръщението, от Римляните 8:23, където ясно се заявява, че осиновението не става преди изкуплението на тялото.

По такъв начин ние сме новородени, но продължаваме всекидневно да израстваме в Духа в Христос Иисус, докато стигнем до Божията слава. Святият Дух е Духът на Истината (1 Йоан 4:6, 5:6) и като говорим Истината във всички неща, ние израстваме в Христос, нашата глава, във всички отношения (Ефесяните 4:15). Святият Дух е Божият Дух (Римляните 8:14), Духът на вярата (2 Коринтяните 4:13), който изследва всички неща и знае всички неща (1 Коринтяните 2:10-11, 12:3 и следващите).

По такъв начин Святият Дух не е независим аспект на един три-единен Бог, но е средството, чрез което ние ставаме елохим (Захария 12:8). Духът предава на Бог разбиране на нашите мисли и на самото ни същество. Насочен чрез Иисус Христос, нашият посредник или посреднически елохим или теос (Псалм 45:6-7; Захария 12:8; Евреите 1:8-9), той дава възможност на Христос да ни помага, да ни учи и да ни утешава и да ни прави способни да упражняваме Божията сила. Духът дава на всеки човек онези характеристики, които Бог желае, за да бъде човекът полезен за тялото, така както е описано в 1 Коринтяните 12:7-11.

Духът може да бъде угасен (1 Солунците 5:19) като бъде пренебрегван или оскърбяван (Ефесяните 4:30) и по този начин се допускат придобивки или загуби в човека.

Плод на Святия Дух е любовта, от Галатяните 5:22. Ето защо, ако не се обичаме един друг, Святият Дух не е налице.

Духът е средството, чрез което се покланяме на Отца, както е заявено във Филипяните 3:3. По този начин той не може да е Бог като обект на поклонението и от там равен с Бог Отец. Той е силата, чрез която Христос получава сила. Христос е по този начин Вечен Отец (Исаия 9:6), от когото има много родове (бащинства) на небето и на земята (Ефесяните 3:15). Христос става Вечен Отец чрез упълномощаване.

Всички тези бащинства или родове са наименувани от Бог Отец, което е причината да почитаме Бог Отец, като Му отдаваме нашето поклонение (Ефесяните 3:14-15).

Христос е Първородният на творението. За Него са били създадени всички неща на небето и на земята, видимите и невидимите, било престоли или господства, било началства или власти, всички неща са били създадени чрез Него и за Него. Той е преди всичко и всичко чрез Него се сплотява (Колосяните 1:16-17). Но Бог е Онзи, Който Го е родил и Който е пожелал творението да съществува и да се запазва в Христос. Ето защо Христос не е Бог в който и да е смисъл, в който Бог Отец е Бог и Който единствен е безсмъртен (1 Тимотея 6:16) и съществува в непрекъсваема вечност.

Християните са призовани от този свят към живот на служба и посвещение. Мнозина са звани, но малцина са избрани (Матея 20:16, 22:14). Християните са избраните, така както Христос е Божият Избраник (Лука 23:35). Избраниците били избрани от Христос (Йоана 6:70, 15:16, 19), под ръководството на Бог (1 Петър 2:4).

С цел да могат да помагат на Църквата, на избраниците, които са Църквата или общността на призованите, е дадено да разбират Божиите тайни. Святият Дух е механизмът, чрез който на тях им е дадено да разбират Божиите тайни и Божието царство (Марка 4:11). Защото Божията премъдрост е тайнствена (1 Коринтяните 2:7) и се обяснява от Божиите служители (1 Коринтяните 2:7, 15:51). Защото Божията воля се обяснява като тайна (Ефесяните 1:9), която Бог е дал на Своите служители чрез откровение. По-нататък тайната е в настойничеството на Христос чрез избраниците. Павел пише:

... понеже сте чули за нареденото от Божията благодат, която ми е дадена заради вас, че по откровение ми стана известна тайната, (както и по-преди вкратце ви писах, от което, като прочитате, може да разберете моето проумяване в Христовата тайна), която в други поколения не биде известна на човешкия род, както сега чрез Духа се откри на Неговите свети апостоли и пророци, а именно, че езичниците са сънаследници, като съставляват едно тяло, и са съпричастници на (Неговото) обещание в Христа Иисуса чрез благовестието (Ефесяните 3:2-6).

1.5 Отношението на Христос, Сатана и Войнството към Бог

Има многобройни същества, които в Библията са наричани Елохим или Теос, което означава богове. Христос е едно от тези подчинени на Отца същество, които в Стария завет са наречени Елохим (вж. Захария 12:8). В Новия завет за Христос се говори като за новата зорница (утринната звезда) при завръщането Му на земята. Той ще сподели този ранг със Своите избраници (Откровение 2:28, 22:16).

В Библията Бог е наречен Бог и Отец на Христос (от Римляните 15:6; 2 Коринтяните 1:3, 11:31; Ефесяните 1:3, 17; Колосяните 1:3; Евреите 1:1 и следващите; 1 Петър 1:3; 2 Йоан 3; Откровение 1:1, 6, 15:3). Христос извлича Своя живот, сила и власт чрез заповед от Бог Отец (Йоана 10:17-18).

Христос покорява волята Си на волята на Бог, Който е Отецът (Матея 21:31, 26:39; Марка 14:36; Йоана 3:16, 4:34). Бог е дал избраниците на Христос и Бог е по-голям от Христос (Йоана 14:28) и от всички (Йоана 10:29). По този начин Бог е изпратил Своя единствено-роден (monogene) Син на света, за да можем да живеем чрез Него (1 Йоан 4:9). Бог е, Който почита или прославя Христос (Йоана 8:54), тъй като Бог е по-голям от Христос (Йоана 14:28).

Бог е Канарата (sur) и от нея като от Каменоломна или Планина се добиват всички останали, кремъкът на Иисус Навиев 5:2, който обрязъл Израил, основната и действащата причина (Второзаконие 32:4). Бог е Канарата на Израил, Канарата на тяхното спасение (Второзаконие 32:15), Канарата, която ги родила (Второзаконие 32:18, 28-31). 1 Царете 2:2 показва, че нашият Бог е нашата Канара, една вечна Канара (Исаия 26:4). Именно от тази Канара се отсичат всички останали, както и всички потомци на Авраам във вярата (Исаия 51:1-2). Месията е отсечен от Канарата (Даниил 2:34, 45), за да покори империите на света. Бог е Канарата или базата, върху която се полага основата и върху която Христос ще построи Своята Църква (Матея 16:18) и върху Която Той самият почива. Месията е Главният Краеъгълен камък на храма на Бог, в който избраниците са Наос или Светая Светих, хранилището на Святия Дух. Всички камъни на Храма са отсечени от Канарата, която е Бог, както бил и Христос, и се дават на Христос, духовната Канара (1 Коринтяните 10:4), Канарата за съблазън и Камъкът за препъване (Римляните 9:33), за да направи Храм.

Христос изгражда Храма, за да може Бог да бъде всичко във всичко (Ефесяните 4:6). Бог е дал Христос, за да бъде всичко във всичко (panta kai en pasin Колосяните 3:11), като полага всички неща под нозете Му (1 Коринтяните 15:27) и Му дава да бъде главата над всички неща във Църквата, която е Неговото тяло, пълнотата на Онзи, Който изпълва всичко във всички (Ефесяните 1:22-23). Тъй като Бог е положил всички неща под Христос, явно е, че това изключва самия Бог, Който е Онзи, Който е положил нещата под нозете на Христос (1 Коринтяните 15 :27).

Когато Христос покори всички неща, тогава сам Христос ще бъде покорен на Бог, Който е положил всички неща под Христос, за да бъде Бог все във все (panta en pasin 1 Коринтяните 15:28 не както е според RSV). По този начин доктрината на платонизма, която се опитва да слее Бог и Христос в Троицата, противоречи на Писанието. Христос ще седи от дясно на Бог под ръководството на Бог (Евреите 1:3,13, 8:1, 10:12, 12:2; 1 Петър 3:22) и ще споделя престола на Бог, както избраниците ще споделят престола, даден на Христос (Откровение 3:21), който е престол на Бога (Псалм 45:6-7; Евреите 1:8) или Бог е твоят престол, което е преведено Твоят престол, о, Боже (вж. бел. под линия към анотираната RSV).

Бог, Който изпраща, е по-велик от онзи, който е изпратен (Йоана 13:16), като слугата не е по-горен от своя Господар (Йоана 15:20).

В пустинята Сатана отправя предизвикателство към Христос и тогава всъщност започва съдът по отношение на Сатана. Сатана, който бил Утринната звезда, Луцифер или Носителят на светлина за тази планета, (Исаия 14:12) като нейн пазител и учител бил всъщност един от Елохимите, подчинени на Бог Отец.

Христос щял да бъде звездата, която трябвало да дойде от Яаков (в Числа 24:17). По такъв начин в Книгите на Моисей било посочено, че една от утринните звезди, които се споменават като присъствали при завършването на планетата (в Йов 38:7), един от елохимите, щял да стане човешко същество от Яаков и от Давид (Откровение 22:16).

Този Елохим, Когото познаваме като Иисус Христос, все още не бил Утринната звезда на тази планета. Този ранг бил притежание на Сатана (от Исаия 14:12 и Езекиил 28:2-10).

Христос бил помазан като Елохим на Израел от Псалм 45:7 и бил помазан повече от Своите събратя или сътрудници. Христос обаче не бил в позицията на Утринна звезда и няма да поеме тези задължения преди Своето Второ пришествие. В този ранг и задължения ще имат дял заедно с Христос избраниците, които споделят Неговото естество като Утринна звезда в сърцата си (преведено Зорница в 2 Петър 1:19). На избраниците е обещано да имат дял в тази власт от Откровение 2:28.

В качеството си на Утринна звезда, Сатана бил отправил предизвикателство към Всевишния Бог или Бог Отец, както ни се казва в Исаия 14:12. Той се опитал да се възкачи или да издигне престола си, престол на Бога, над Божиите Звезди или Съвета на Елохим. Този Съвет е Събранието на Елохимите или боговете, за което се говори в Псалм 82:1. Интересно е да се отбележи, че Ириней, ученикът на Поликарп, ученикът на Йоан, твърдял, че Псалм 82:1 говори за Теи или богове, сред които са също и избраниците, т.е. онези, които са осиновени (Against Heresies, Bk. 3, Ch. 6, ANF, Vol. 1, p. 419).

Има множество Божии синове (от Йов 1:6, 2:1, 38:7; Псалми 86:8-10, 95:3, 96:4, 135:5), които са наречени Бене Елийон или Синове на Всевишния. Избраниците между човеците също са включени в небесното Войнство като Божии синове (от Римляните 8:14). По този начин Христос и избраниците като Божии синове са едно с Бога чрез Святия Дух, предопределени от основаването на света. Христос оставил властта Си, за да стане човек. Той и всички избраници получават правото на Синове в сила съгласно Духа на святост чрез възкресението от мъртвите (Римляните 1:4).

От Деяния 7:35-39 се вижда, че с Моисей на Синай е говорил Ангел и този Ангел бил Христос. В Галатяните 4:14 Павел оприличава себе си на Божий ангел, на самия Христос Иисус.

Също и ние ще станем като ангели (Матея 22:30) като един отряд или исангелос (от Лука 20:36), бидейки сънаследници с Христос (Римляните 8:17; Галатяните 3:29; Тита 3:7; Евреите 1:14, 6:17, 11:9; Яков 2:5; 1 Петър 3:7). Старият завет определя Ангелът на YHWH, както като Йехова, така и като Елохим (Изход 3:2, 4-6 където Бог или Елохим тук е ангел; сравни със Захария 12:8).

Псалм 89:6-8 показва, че има Съвет на Святите (кедосим или кадошим, което се използва и за хора), съставен едновременно от вътрешен и външен съвет. Това се разбира като небесен Съвет на правосъдието на Елохим.

1.5.1 Христос като Божият Син

Сатана се опитал да изкуши Христос по много начини. Най-напред Сатана се обърнал към Христос като Син на Бога (в Матея 4:3, 4:6; Лука 4:3). Демоните също се обръщали към Него като към Син на Бога (в Матея 8:29; Лука 4:41; Марка 3:11). Сатана се опитал да накара Христос да докаже своето положение на Божий Син като демонстрира сила, тъй като Бог бил обещал, че ще нареди на ангелите Си да Го пазят (в Псалм 91:11-12). Сатана пропуснал израза “да те пазят във всичките Ти пътища” и прибавил “по всяко време”. По този начин, като изопачавал Писанията, Сатана се опитал да отнеме живота на Христос.

В нито един момент Христос на коригирал Сатана или демоните, за да твърди, че е Бог, а не Син на Бога. Всъщност, преди смъртта Му нито един демон не се опитал да твърди измамата, че Христос е Върховният Бог, а едва след това, с цел да бъде установена доктрина, според която да се казва, че Христос е Бог по същия начин, по който Бог Отец е Бог, и по този начин да се извърши след смъртта Му измама, която Христос би опровергал приживе. При всяко едно от изкушенията целта била да се подкопае послушанието на Христос спрямо Бог и на практика да наруши Писанията. Сатана се опитал да накара Христос да му се поклони. Той обещал на Христос управлението на планетата тогава, ако Христос би му се поклонил.

Христос не оспорил правото му да прехвърля управлението си върху планетата или че той действително е управник.Вместо това Христос отговорил:

...писано е “На Господа, Твоя Бог, да се покланяш и само Нему да служиш”.

Христос не казал на Сатана, че Сатана трябва да се поклони на Христос, а по-скоро му посочил написаното в Закона. Христос на нито един етап от Своето служение не претендирал, че е Бог. Той казвал, че е Синът на Бог. По тази причина Той бил изправен на съд.

Както е заявено в Матея 27:43

Уповаваше на Бога; нека Го избави сега, ако Му е угоден; понеже каза: Божий Син съм.

Именно тук Христос извикал силно, за да се изпълни Писанието в Псалм 22:1

Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?

Ясно е, че Христос не считал Себе Си за Бог. Да се твърди, че Той се обръщал с молба към част от Себе Си, която не можела да дойде на земята, е абсурдно.

1.5.2 Учението за Антихриста

Учението за Антихриста е заявено в 1 Йоана 4:1-2. Верният древен текст на 1 Йоана 4:1-2 е възстановим от Ириней, глава 16:8 (ANF, Vol. 1, бел. под линия, стр. 443).

По това ще познаете Божия Дух: Всеки дух, който изповядва, че Иисус Христос е дошъл в плът, е от Бог; а всеки дух, който отделя Иисус Христос, не е от Бог, а е от Антихриста.

Историкът Сократес казва (VII, 32, стр. 381), че стихът бил изопачен от онези, които искали да отделят човешката природа на Иисус Христос от Неговата божественост.

Христос като Син не е единственият истински Бог (Йоана 17:3).

Също и в Лука 22:70 всички казали: Тогава ти Божият Син ли си?

Той отговорил: Вие право казвате; защото Аз съм.

Той е бил разпознат като Божия Син в

* Матея 27:54, където казват: Наистина Този беше Син на Бога.

* Марка 1:1 твърди, че Евангелието е на Иисус Христос, Божия Син.

* Лука 1:35 заявява, че Святият, Който ще се роди, ще се нарече Божий Син.

Да разберем, че Христос е Божият Син, е откровение от Бог.

Симон Петър отговори: Ти си Христос, Син на живия Бог. Иисус му отговори: Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това, но МОЯТ ОТЕЦ, Който е на небесата. (Матея 16:16-17)

Също Матея 11:27 заявява

Всичко Ми е предадено от МОЯ ОТЕЦ; и освен Отца, никой не познава Сина; нито познава някой Отца, освен Синът и онзи, на когото Синът би благоволил да Го открие.

По този начин Отец открива нещата на определени хора и дава тези хора на Христос, Който след това им открива Отца.

1.5.3 Името и върховната власт на Бог

Няма съмнение, че Бог е един и притежава върховенството. Притчи 30:4-6 показва името на Бог и това, че Той има Син..

Кой се е изкачил на небето и е слязъл?

Кой е събрал вятъра в шепите си?

Кой е вързал водите в дреха?

Кой е утвърдил всичките земни краища?

Как е Името Му и как е Името на Сина Му — ако Го знаеш?

Всяко слово на Бог (ЕЛОА) е изпитано. Той е щит на тези, които прибягват при Него.

Не добавяй към Неговите думи, за да не те изобличи и да се намериш лъжец.

Библията тълкува сама себе си и името на Бог е директно посочено след въпроса, като става ясно, че това същество не е съвкупност от Отец и Син, а по-скоро Той има Син.

След това Новият завет ясно заявява, че именно Отец е обектът на поклонение. В Йоана 4:21 Христос предупреждава самарянката, че идва време, когато няма да могат да се покланят на Отца нито на нейната планина (Самария), нито в Йерусалим. Но той ясно казва в Йоана 4:23

Но идва часът, и сега е, когато истинските поклонници ще се покланят на Отца с

дух и истина; защото такива иска Отец да бъдат поклонниците Му.

Тук Христос посочва, че обект на поклонението е не Той, а Отец. По такъв начин е твърде богохулно да се твърди, че човек трябва да се покланя на издигнатия Христос чрез изопачаване на Йоана 3:14, където пише, че Синът Човешки трябва да бъде издигнат така, както Моисей издигнал змията в пустинята. Целта на разпването е била хората да имат вечен живот, а не Христос да може да стане обект на поклонение, както невярно се твърди. Въз основа на тази невярна изходна поздиция се твърди погрешно, че християните се покланят на тялото и на кръвта на Христос в Евхаристията (Причастието).

Елоа е Богът на Стария завет и на Храма и Богът на Иисус Христос от Новия завет. Храмът в Йерусалим бил домът на Елоа (Езра 4:24; 5:2, 13, 15, 16, 17; 6:3, 5, 7, 8, 16, 17; 7:23). Той бил Елоа на Израел (Езра 5:1; 7:15), Великият Елоа от Небето (Езра 5:8, 12). Той бил Онзи, на Когото се принасяли жертви в Храма (Езра 6:10), където бил настанил името Си (Езра 6:12). Той заповядал да бъде построен Храма (Езра 6:14) и свещеничеството да стои в служба Нему (Езра 6:18; 7:24) и да върши волята Му (Езра 7:18). Законът е законът на Небесния Елоа (Езра 7:12, 14). Онези, които познават законите на Елоа, трябва да учат онези, които не ги познават (Езра 7:25) и съденето трябва да става според законите на Елоа (Езра 7:26). Това същество е Отец, Който е единственият Елоа и Всвишният Бог, Отец на Месията и на всички Божии синове.

Глава 2

Планът за спасението

2.1 Падението на човечеството

Човечеството било създадено по Божия образ и подобие (Битие 1:26-27). Адам и Ева били прокълнати заради непокорство (Битие 3:16-19). В резултат на този бунт, грехът, а след това и смъртта дошли върху цялото човечество (1 Коринтяните 15:22; Римляните 5:12).

2.2 Спасението на човечеството

Бог не желае ни една плът да погине (2 Петър 3:9). За да може човечеството да избегне наказанието за греха, което е смърт, Бог е установил план за спасение, част от който са жертвата в смъртта и възкресението на Неговия Син Иисус Христос (Йоана 3:16). Планът е за една последваща жетва, от която Христос е първия плод на онези, които са починали (1 Коринтяните 15:20). Планът на спасението е отразен като в огледало в годишните празници на Библията (Левит 23).

2.3 Библията като вдъхновена истина

Христос казал: Писано е: “Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста” (Матея 4:4; Лука 4:4). Библията е известна като Писанието или Писанията (Даниил 10:21), и има за цел спасението на човечеството и изявяването на Божията сила (Изход 9:16; Римляните 9:17). Средството за спасението е Иисус Христос (Римляните 10:11), Който бил предсказан чрез Писанията от Моисей и пророците (Лука 24:27), като пророчествата са Писания (Матея 26:56; Римляните 1:2). Цялото Писание е вдъхновено от Бога и полезно за поука, за изобличение, за поправление и за обучение в праведност, за да може Божият човек да бъде цялостен или съвършен, снабден за всяко добро дело (2 Тимотея 3:16).

Писанията във времето на Христос и апостолите били Стария завет (Матея 21:42; Марка 12:10; Деяния 17:2). Старият завет е Писанието, за което се говори като за Боговдъхновено или вдъхновено от Бог в 2 Тимотея 3:16. Новият завет е допълнение към Стария завет. Той не измества Стария завет.

Старият завет е бил написан в по-ранните дни за наше наставление, така че чрез постоянство и насърчение от Писанията да можем да имаме надежда (Римляните 15:4). Грешките са последица от слабото познаване на тези Писания (Матея 22:29; Марка 12:24). Бероейците (или беряните според KJV) изследвали Писанията всекидневно, за да проверят дали казаното било наистина вярно. Това било оценено като благородно (Деяния 17:11). Цялостната картина за Библията се взема от всички части на Писанията, правило след правило, ред по ред (Исаия 28:10). Писанията показват, че Иисус е Месията или Христос (Деяния 18:28). Христос е Онзи, Който чрез Святия Дух отваря ума на всички избраници, като се започне с апостолите, така че Писанията да могат да бъдат разбрани (Лука 24:45).

Писанията на Стария завет трябва да се изпълнят (Матея 26:54, 56; Марка 12:10, 14:49) и не могат да бъдат нарушени (Йоана 10:35). Голяма част от Писанията била насочена към Христос и изпълнена в Него или ще бъде изпълнена в Него при Неговото Второ пришествие (Откровение 1:7, 12:10, 17:14, 19:11-21), което ще бъде в сила и слава (Матея 24:30).

2.4 Покаяние и обръщане във вярата

За да може човечеството да живее или да има вечен живот, Бог изисква то да се покае. Ако то не се покае, ще загине (Лука 13:3, 5).

Христос бил изпратен, за да призове човечеството към покаяние (Лука 11:32). Христос започнал Своето служение след като Йоан Кръстител бил хвърлен в затвора (Матея 4:12). Йоан бил хвърлен в затвора известно време след Пасхата на 28 г. сл. Хр. (Йоана 3:22-24, 4:12), която била пасхата след началото на служението на Йоан в петнадесетата година на Тиберий (Лука 3:1). От това време Иисус започнал да проповядва като казвал: “Покайте се, защото наближи небесното царство” (Матея 4:17). Христос наредил на учениците Си да проповядват евангелието на покаянието, като им дал власт над демоните или нечистите духове (Марка 6:7, 12; Лука 10:1, 17-20).

Те проповядвали покаянието като прелюдия към заличаването на греха (или на нечестието) (Деяния 8:22), така че да могат да дойдат освежителни времена от присъствието на Господ, за да може Той да изпрати определения за нас Христос (Деяния 3:19-20).

Времената на невежеството, както са наречени, Бог е пренебрегнал, но след Христос Той заповядва на всички човеци да се покаят, като е определил ден на съд за тях (Деяния 17:30). Това покаяние се дава и на езичниците (вж. също Деяния 15:3).

След покаянието и обръщането към Бога, разкаялият се грешник трябва след това да извърши дела, които са достойни за покаяние (Деяния 26:20).

Църквата в Ефес била призована към покаяние и да си спомнят онова, от което били паднали, и да вършат онези дела, които били вършили в началото (Откровение 2:5). По същия начин била призована към покаяние и църквата в Пергамос (Откровение 2:16). По същия начин и църквата в Тиатира (Откровение 2:21-22), която имала вероотстъпници, които били хвърлени на легло с фалшивите религиозни учители. Църквата в Сарди също била призована към покаяние или Христос щял да дойде върху им като крадец през нощта и те нямало да узнаят часа, в който Той щял да дойде (Откровение 3:3). Онези, които Христос обича, тях Той изобличава и наказва. Той изисква от тях (в този случай от Лаодикийците) да бъдат ревностни и да се покаят (Откровение 3:19). По този начин покаянието е нещо, което продължава за всички Божии църкви, като е отговорност на всички (Яков 5:19-20).

2.5 Кръщение

Цялата власт била дадена на Христос след Неговото възкресение (Матея 28:18). Той заповядал на Своите ученици да вървят и да правят ученици измежду всички народи, като ги кръщават в името на Отца и на Сина и на Святия Дух (Матея 28:19). Да ги учат да вършат всичко онова, което Христос бил заповядал. По този начин Той щял да бъде с тях винаги до свършека на века (Матея 28:20).

Покаянието трябва да бъде съпътствано от кръщение за даване на дара на Святия Дух (Деяния 2:38). Човек не може да получи Святия Дух ако не се покае и не се кръсти и по такъв начин се роди отново. Ако човек не се роди отново, той не може да влезе в Божието царство (Йоана 3:3, 5). Покаянието е условие за кръщението и за получаването на Святия Дух. По такъв начин кръщението на деца е логически изключено, като противоречащо на Библията. Покаянието било подчертано като предварително условие от мисията на Йоан Кръстител, който бил предшественика на кръщението със Святия Дух в Христос (Марка 1:4, 8). Йоан Кръстител заявил, че Христос ще кръщава със Святия Дух и с огън, относно непокаялите се (описани като плява) (Лука 3:16-17). Святият Дух се дава под напътствието на Бог. Чрез поискване, което се обозначава чрез полагането на ръце, Святият Дух влиза в човека. По такъв начин Духът се дава за всеки аспект от делото. Святият Дух действа още преди кръщението при работата с всеки човек.. Духът привлича избраниците чрез Христос (Евреите 7:25). Първите плодове на Духа се дават на човека по време на кръщението, от Римляните 8:23, където ясно се заявява, че осиновението не става преди изкуплението на тялото. По този начин ние сме новородени, но продължаваме да израстваме в Духа в Христос Иисус всекидневно, докато стигнем до славата на Бог.

Това даване на Святия Дух при кръщението е водата от изворите на спасението, обещана от Бог чрез Неговите пророци (Исаия 12:3). Тази вода на Святия Дух била Божието обещание към Яаков, записано в Исаия 44:3. Господ Бог е източникът на живата вода (Йеремия 2:13, 17:13; също Захария 14:8). Това е реката с вода на живот (Откровение 22:1). Говорейки за Духа Христос (Йоана 7:39) казал, че от Него текат живи води (Йоана 4:10-14, 7:38 сравни с Исаия 12:3, 55:1, 58:11; Езекиил 47:1). Израил е духовно очистен чрез вода от Езекиил 36:25, която е водата на живота или Святият Дух. Избраниците вземат от тази вода даром (Откровение 22:17).

Глава 3

Учения относно човешката отговорност

3.1 Молитва и поклонение

3.1.1 Бог като обект на молитвата и поклонението

3.1.1.1 Обект на поклонението

Изходната позиция и главният белег на избраниците е и винаги е бил абсолютният монотеизъм и вяра в подчинената роля на Иисус Христос. Ние не се покланяме на друг Елохим освен на Бог (Изход 34:14; Второзаконие 11:16) или ще бъдем унищожени (Второзаконие 30:17-18). Бог дал първата Си заповед така:

Аз съм ГОСПОД, твоят Бог, който те изведох от египетската земя, от дома

на робството. Да нямаш други богове (елохим) освен Мен! (Изход 20:2-3).

Думата “освен” тук означава “наред със” или “на мястото на” или “без властта на” Бога, Който разбираме, че е Бог Отец.

Ние трябва да обичаме Господа своя Бог и да Му служим с цялото си сърце и с цялата си душа, т.е. нашето същество, и в замяна ще имаме дъжд в подходящия сезон, който дава реколта и паша на нашите стада. С други думи, ще бъдем хранени с изобилие (Второзаконие 11:13-15). Но имаме Нов завет, при който Господ установява Своите закони в нашите умове и ги написва върху нашите сърца. Той е нашият Бог и ние сме Неговите служители, които Му се покланят, като спазваме Неговите закони в собственото ни естество (Евреите 8:10-13).

Ние трябва да се покланяме пред Господа нашия Бог (Второзаконие 26:10; 1 Царете 1:3, 15:25). Този Бог е единствения истински Бог, Който е Бог Отец. Изискването за вечен живот е да познаваме Него и Неговия Син Иисус Христос (Йоана 17:3). Отдаваме на Господ славата на Неговото име; покланяме се на Господ в свята премяна (Псалми 29:2, 96:9). Цялата земя Му се покланя и пее хваления на името Му (Псалм 66:4). Това е пророчество и то ще се сбъдне. Всички народи, които Той е създал, ще дойдат е ще се поклонят с трепет (Псалм 96:9) пред Него, прославящи Неговото име, защото само Той е Бог (Псалм 86:9-10), Господ нашият Създател. Той е нашият Бог и ние сме овцете на ръката Му (Псалм 95:6-7). Той е свят (Псалм 99:5, 9). Разбирането на това, на Кого се покланяме, се демонстрира също от два знака, които заедно с разбирането на природата на Бог образуват основата на запечатването на избраниците. Тези два знака са:

1. Съботата (от Изход 20:8, 10, 11; Второзаконие 5:12). Съботата е знакът между нас и Бог, Който ни освещава (Изход 31:12-14); и

2. Пасхата. Пасхата е знак или печат, от Изход 13:9, 16, Пасхата, включително празникът на безквасните хлябове, е знакът на Закона на Господ (Второзаконие 6:8) и на Неговото изкупление на Израел (Второзаконие 6:10), което, от Новия завет, се разпростира върху всички, които са в Христос (Римляните 9:6, 11:25-26).

Тези знаци на Закона, Съботата и Пасхата, имат конкретното предназначение да пазят от идолопоклонство (Второзаконие 11:16). Тези два знака са печата на ръката и на челото на избраниците на Господ и заедно със Святия Дух ще бъдат основата на запечатването на 144 хилядите от последните дни в Откровение 7:3. Те водят към останалите святи дни..

Христос е казал: “На Господа, своя Бог, да се покланяш, и само на Него да служиш.” (Матея 4:10; Лука 4:8). Това служене е поклонение по библейски начин.

Покланянето на Бог по човешки предписания е напразно покланяне (Матея 15:8-9). Защото Отец желае човеците да Му се покланят с дух и с истина (Йоана 4:21-24). Защото ние сме истински обрязаните, които се покланяме на Бог с дух и се хвалим в Христос Иисус (Филипяните 3:3). Целият Съвет на старейшините, включително и Христос, се покланят пред Бог, Който е създал всички неща и по Чиято воля те са били създадени и съществуват (Откровение 4:10). По заповед на Христос, както в Закона (Изход 20:3), така и по откровение, ние се покланяме на Бог (Откровение 22:9).

3.1.1.2 Обект на молитвата

Човечеството се моли на Господ Бог (Псалми 39:12, 54:2), Който чува. Каквото и да поискате в молитва, ще го получите, ако имате вяра (Матея 21:22). Христос бил за човечеството примерът за молитва към Неговия Бог и нашия Бог, Който е Отец (Лука 6:12). Примерът как да се молим може да бъде намерен в Господната молитва, която е модел на структурата на молитвата, даден от Христос (Лука 11:2-4).

Първостепенната цел на избраниците и на служителите е молитвата и служението на словото (Деяния 6:4). На Съвета на старейшините е дадена отговорността за да наблюдават молитвите на светиите (Откровение 5:8).

3.1.1.3 Лична и колективна молитва за другите

Единодушната колективна молитва е пример от апостолите (Деяния 1:14). Този пример е възприет от цялата църква (Деяния 12:5).

Молитвата не е просто за Църквата; тя е за онези, които имат ревност, но не са просветени и не се покоряват на Божията праведност. Защото Христос е краят (или целта) на Закона, за да може всеки, който вярва, да се оправдае (Римляните 10:1-4).

Молитвата дава помощ. Уместно е за благословиите, които са били дадени в отговор на много молитви, да се благодари също с много молитви (2 Коринтяните 1:11). Молитвата трябва да бъде в Духа (Ефесяните 6:18). Тя трябва да е молитва, в която се постоянства (Колосяните 4:2-4), и е помощно средство за способността ни да стоим твърдо в истината и в праведността (Ефесяните 6:14).

Молитвата на праведния има голяма сила в своите резултати. Молитвата от вяра ще изцели болния и ще осигури опрощение на греха. Ето защо ние изповядваме греховете си един пред друг и се молим един за друг, за да можем да бъдем изцелени (Яков 5:15-16).

3.2 Отношението между спасението и Закона

3.2.1 Бог е нашата Канара

Бог е нашата Канара, нашата сила и спасение, в Когото намираме прибежище (Псалм 18:1-2). Ние Му се доверяваме и не се страхуваме (Исаия 12:2). Знанието за спасението е благодарение на Христос и на пророците (Лука 1:77). Това знание се предава на Църквата, където светиите са настойници на Божиите тайни (1 Коринтяните 4:1). Спасението е от юдеите (Йоана 4:22), но в Христос се предоставя на онези, които се покланят на Бог с дух и с истина (Йоана 4:23-24). Няма нито едно друго име под небето, дадено на човеците, чрез което да можем да се спасим (Деяния 4:12). Това спасение е дадено чрез Евангелието и е Божията сила за спасение на всеки, който има вяра, и първо идва при юдеите, а след това и при езичниците. В Евангелието Божията праведност се открива от вяра във вяра, защото онзи, който е праведен чрез вяра, ще живее (Римляните 1:14-17). Бог не е предназначил човечеството за гняв, но за получаване на спасение чрез Иисус Христос (1 Солунците 5:9).

Разбирането на Бога има за резултат скръб по Бога, която причинява покаяние, което води до спасение (2 Коринтяните 7:10). По този начин Евангелието е словото на истината и е оттам Евангелието на спасението, като има за резултат запечатване на покаялите се със Святия Дух (Ефесяните 1:13). Спасението се получава чрез свещените думи в Писанието. Писанието, което е вдъхновено от Бог, е в състояние да даде наставление на каещия се за спасение, чрез вяра в Иисус Христос (2 Тимотея 3:15-16). Въпреки че беше Син, Той се научи на послушание чрез онова, което изстрада. Бидейки направен съвършен, Той стана източник на вечно спасение за всички, които Му се покоряват (Евреите 5:8-9).

По този начин Той бил принесен веднъж за справяне с греха и ще се яви за втори път, но не за справяне с греха, а за да спаси онези, които с нетърпение Го очакват (Евреите 9:28). По този начин спасението е за всички и е било веднъж завинаги дадено на светиите (Юда 3). Ето защо няма откровение, което да е било дадено след откровението, дадено на Иисус Христос от Бог и предадено на Йоан. Всичко, което се изисква за спасението на човечеството, се съдържа в Библията. Спасението и силата и славата принадлежат на Бог и Той е открил това на Своите служители чрез Христос и това няма да се промени. (Откровение 22:18-19).

Окончателното запечатване на светиите по този начин е чрез Святия Дух и това се основава на Божия закон, така както е открит в Библията, от Стария завет, който започва с откровение в Закона.

Христос дал Закона в Синай като Ангел на завета или на присъствието--Ангелът на Йахова. Той е казал, че

... докато премине небето и земята, нито една йота, нито една точка от закона

няма да премине, докато всичко не се сбъдне. И така, който отмени една от

тези най-малки заповеди и научи така хората, най-малък ще се нарече в

небесното царство; а който ги изпълни и научи така хората, той ще се нарече

велик в небесното царство... (Матея 5:18-19).

Ето защо Христос по никакъв начин не омаловажил Закона. Той спазвал Закона и заповядвал на хората да правят същото. Законът и пророците били до Йоана. От Йоана благовестието за царството Божие се проповядва и всеки влиза в него на сила (или е притиснат да влезе в него) (Лука 16:16).

Но по-лесно е небето и земята да преминат, отколкото една точка от закона да

отпадне (Лука 16:16-17).

Законът бил даден чрез Моисей, но не бил спазван (Йоана 7:19). Онези, които съгрешават без закон, ще погинат без Закона. Онези, които съгрешават под Закона, ще погинат под Закона (Римляните 2:12) защото грехът е беззаконие или престъпване на Закона (1 Йоана 3:4). Обрязването е на сърцето и спазването на основните положения на Закона е мерилото за обрязването. Онзи, който спазва Закона, е обрязан по сърце, докато онзи, който е обрязан, но не пази Закона, е като безверник. Юдеи са онези, които спазват Закона от дълбочината на сърцето си. Те са юдеи вътрешно. Обаче онези, които казват, че са юдеи, а не са, падат под осъждане (Откровение 3:9) и ще бъдат принудени да паднат по лице пред светиите (Това падане по лице се превежда също и като поклонение и се дава на Христос и на избраниците).

Законът е свят и заповедите са святи и праведни и добри (Римляните 7:12). Следователно Законът не причинява смърт, а по-скоро грях, който е престъпване на Закона, което работи вътре в човека (Римляните 7:13).

Законът е духовен, но човечеството е плътско, продадено под греха (Римляните 7:14). Истински обърнатият във вярата човек намира наслада в Закона Божий във вътрешния си човек (Псалм 119:1 и следващите; Римляните 7:22). Защото Законът води човеците при Христос, Който е краят (или целта) на Закона (Римляните 10:4). Да бъдем водени от Духа ни освобождава от това да сме под Закона (Галатяните 5:18). Не защото Духът премахва Закона, но защото по-скоро прави възможно спазването на Закона вследствие на вътрешно желание и правилно действие, които са нашата вътрешна природа (Евреите 8:10-13). Законът Божий се търси чрез вяра, а не чрез дела (Римляните 9:32). Спазването на заповедите е необходима предпоставка за задържането на Святия Дух, който обитава в онези, които пазят Божиите заповеди (1 Йоан 3:24; Деяния 5:32). По такъв начин е невъзможно да си християнин и да обичаш Бог и Христос, без да спазваш Закона. Това по необходимост е свързано със спазване на съботния ден, което е четвъртата заповед.

3.2.2 Спасение чрез благодат

Божията благодат се яви за спасението на всички хора, като ни учи да отхвърлим всички неблагочестиви и светски страсти и да водим трезв, праведен и благочестив живот в този свят, като очакваме нашата блажена надежда и явяването на славата на великия Бог и на нашия спасител Иисус Христос (Тита 2:11 вж. Marshall's RSV Interlinear Greek-English New Testament (Паралелен Нов завет на гръцки и английски на Маршал)). По този начин Христос е явяването на славата на великия Бог, Който е нашият спасител (Тита 2:10). По такъв начин благодатта е резултат от дейността на Иисус Христос.

Църквата е пазена от Божията сила чрез вяра за спасение, което е готово да се яви в последното време (1 Петър 1:5). Резултатът на вярата е спасението на душата. Пророците пророкували за спасението, но не знаели времето или личността на Месията, когато предсказвали Неговите страдания и последвалата ги слава (1 Петър 1:9-10).

Грехът дошъл на света чрез Адам и царувал от Адам до Моисей. Смъртта била резултатът от греха (Римляните 5:12). Грехът съществувал преди Законът да бъде даден на Моисей (Римляните 5:13). По такъв начин последиците от Закона вече били известни от Адам, тъй като грехът не се вменява там, където няма закон. По тази причина благодатта била изобилна поради изкуплението на човека от греха и Закона. Там, където грехът нараснал, под Закона, там благодатта изобилствала (Римляните 5:15-21). Чрез послушанието на един човек, мнозина ще бъдат направени праведни чрез благодатта, която царува чрез праведност до вечен живот в помазания Иисус (Римляните 5:20-21).

По такъв начин за онези, които са в Христос, няма никакво осъждане (Римляните 8:1). По такъв начин Законът е изпълнен в онези от нас, които ходим по Духа (Римляните 8:4).

Духът направлява ума според своята цел (Римляните 8:5). Умът, който е съсредоточен в плътта, е враждебен на Бога. Той не се покорява на Божия закон и всъщност не може да се подчини на Закона (Римляните 8:7). По такъв начин плътският или необърнат във вярата ум се вижда по съпротивата му на спазването на Божиите закони.

Духът на Онзи, Който е възкресил Христос от мъртвите, живее в християнина, като дава живот чрез Духа, който обитава в човека (Римляните 8:11). Всички, които са водени от Божия Дух, са Божии синове (Римляните 8:14), а това е чрез Божията благодат. Законът бе даден чрез Моисей, а благодатта и истината дойдоха чрез Иисус Христос (Йоана 1:17). По такъв начин ние викаме Авва или Отче, като развиваме същото качество на синове (Римляните 8:15), каквото било дадено на нашия брат Иисус Христос.

Законът сам по себе си не осигурява оправдание. Човеците биват оправдани чрез вяра в Иисус Христос (Галатяните 2:16). Животът, който те живеят, е чрез вяра в Божия Син (Галатяните 2:20). Чрез Закона ние умираме за Закона, за да можем да живеем за Бога (Галатяните 2:19). Но ние не анулираме Божията благодат като спазваме Закона, тъй като не се оправдаваме чрез Закона (Галатяните 2:21). Ние спазваме Закона, защото Духът ни насочва, и Законът произтича от самото естество на Бог, с което сме се облекли и на което сме съучастници (2 Петър 1:4), както е Христос.

Ние се спасяваме не чрез Закона, а чрез благодатта на Иисус Христос (Деяния 15:11). Грехът не господства над избраниците, защото те не са под Закона, а са под благодатта, и са слуги на Бог (Римляните 6:14, 15). Въпреки това, ние не съгрешаваме чрез престъпване на Закона, тъй като сме слуги на Бог и на праведността, а не на греха, като ставаме послушни от сърце на образеца на учението, в което сме били обучени (Римляните 6:17-18). Докато преди това бяхме мъртви в нашите прегрешения, сега сме оживени заедно с Христос чрез благодатта (Ефесяните 2:5). Ние сме възкресени с Христос и сме поставени да седим с Него в небесните места, за да може Бог да покаже в идните векове величината и богатството на Своята благодат и добрина към нас чрез Христа Иисуса (Ефесяните 2:6-7), защото сме били спасени по благодат чрез вяра. Това не е дело на отделния човек. Това е дар от Бога и не е поради дела, за да не може никой да се похвали (Ефесяните 2:9). По такъв начин ние спазваме Закона посредством Божия Дух чрез благодат.

3.2.3 Задължение под Закона

Съществува постоянно задължение за спазване на Закона, който, както видяхме, не отминава, нито се променя (Матея 5:18; Лука 16:17). Той не бил спазван от юдеите правилно по времето на Христос (Йоана 7:19), тъй като чрез традицията бил променен (Матея 15:2-3, 6; Марка 7:3, 5, 8-9, 13) и бил превърнат в товар или бреме от тогавшните учители на юдеите, които изпитвали Бога (Деяния 15:10).

Има едно дадено от небето постоянно задължение да се спазват Божиите заповеди. То е налице и няма да бъде отменено до края на вековете, които касаят човешкото съществуване.

3.2.3.1 Защо християните спазват Закона

Християните се спасяват по благодат, а не по Закона. Защо тогава основен принцип е те да признават и да спазват Закона? Защото:

Божият закон произтича от постоянната добрина на Неговото естество.

Божият закон произтича от естеството на Бог и затова стои навеки, тъй като сам Бог е непроменлив, бидейки в същността Си добър, като център на най-висшата добрина. В Марка 10:18 Христос казва: Защо Ме наричаш благ (добър)? Никой не е благ (добър), освен Един, Бог или Защо питаш Мене за доброто? Един Бог има, Който е добър. Но ако искаш да влезеш в живота, пази заповедите (Матея 19:17). Божията добрина води всеки един от нас към покаяние (Римляните 2:4). Божието естество е естество на непроменлива добрина. Небесното Войнство има дял в Неговото естество. По такъв начин те стават постоянни в Божественото естество и добрина.

По този начин, Христос е същият вчера, днес и през вековете (aioonas) (Евреите 13:8). Избраниците, като стават съучастници на Божественото естество (2 Петър 1:4), стават част от Божествено свещеничество—това на Мелхиседек, което не се прехвърля (aparabaton) или променя довека (aioona) (Евреите 7:24). Христос е способен напълно да спаси онези, които се доближават до Бога чрез Него (вж. Евреите 7:25 Marshall's Greek-English Interlinear). Но Той не е обектът на поклонението, нито е Богът, Който заповядва по Своя воля.

Божият закон трябва да се търси чрез вяра, а не чрез дела (Римляните 9:32). Ние имаме Нов завет, където Господ установява Своите закони в нашите умове и ги написва върху нашите сърца. Той е нашият Бог, а ние сме Негови слуги, които се покланяме Нему като спазваме неговите закони в собственото ни естество (Евреите 8:10-13). По такъв начин външните знаци са нищо. Спазването на Божиите заповеди вътре в нас е онова, което ни обрязва (1 Коринтяните 7:19) като християни и членове на духовния Израел. Онези, които разаряват змея, го разаряват като спазват Божиите заповеди. Спазването на Божиите заповеди ги отличава при преследванията (Откровение 12:17). Тези са Божиите светии, които спазват Божиите заповеди и устояват (Откровение 14:12).

3.2.3.2 Християните като Божий храм

Светиите са Храма или светилището, naos-ът на Бог и Божият Дух живее в тях. Ако някой разруши Божия храм, Бог ще разруши него. Защото Божият храм е свят и този храм сме ние (1 Коринтяните 3:16-17). По тази причина християните имат задължението да поддържат своите тела в добро здраве като подходящи вместилища за Божия Дух. Защото Бог е казал, че ще живее в нас и ще се движи сред нас и ще бъде нашият Бог. Ние трябва да се пазим святи и отделени. Бог ще е нашият Баща и ние ще сме Неговите деца (2 Коринтяните 6:16-18 свободно цитира няколко места от СЗ; Левит 26:12; Езекиил 37:27; Исаия 52:11; 2 Царете 7:14).

По тази причина християнинът не трябва да е в един впряг с невярващия (2 Коринтяните 6:14). Християните трябва да се очистват от всяко замърсяване на тялото и духа, като се усъвършенстват в святост със страх от Бога (2 Коринтяните 7:1). По такъв начин те са избрани още от началото и са спасени посредством освещаването чрез Духа и вяра в истината (2 Солунците 2:14). По такъв начин истината е задължителна за умственото здраве и белег на избраниците. От това развитие може да се види, че общите закони на Библията имат конкретен смисъл и цел. Измерването на Божия Храм се извършва в съответствие с тези закони (Откровение 11:1).

3.2.4 Десетте заповеди

Църквата е обвързана със дълга да спазва Десетте заповеди, както ги намираме в Изход 20:1-17 и Второзаконие 5:6-21.

Първата заповед е:

Аз съм ГОСПОД, твоят Бог, който те изведох от египетската

земя, от дома на робството. Да нямаш други богове освен Мен!

Бог Отец е единственият истински Бог (Йоана 17:3) и няма никакъв elohim, който да е пред Него или да е равен с Него. Недопустимо е да се покланяме или да се молим на което и да е друго същество, включително и на Иисус Христос.

Втората заповед е:

Да не си правиш идол или каквото и да било подобие на нещо,

което е на небето горе или което е на земята долу, или което е

във водата под земята; да не им се покланяш, нито да им

служиш, защото Аз, ГОСПОД, твоят Бог, съм Бог ревнив, който

въздавам вината на бащите върху синовете до третото и

четвъртото поколение на онези, които Ме мразят, а оказвам

милост към хиляди поколения на онези, които Ме любят и

спазват Моите заповеди.

Недопустимо е да се правят фигури или подобия от какъвто и да е вид с цел използването им за религиозно поклонение или символизъм. По такъв начин изображението на Разпятието е забранено за християнина като символ.

Самите заповеди са част от идентификацията на религиозната система и по такъв начин са здраво установени.

Третата заповед е:

Да не изговаряш напразно Името на ГОСПОДА, своя Бог, защото

ГОСПОД няма да остави ненаказан онзи, който изговаря напразно

Името Му.

Името на Господ Бог предава власт и затова този закон се отнася не само до обикновеното сквернословене, но се разпростира и върху злоупотребата с властта на Църквата и върху всички онези, които заявяват, че действат по указание на Бог чрез Иисус Христос.

Четвъртата заповед е:

Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си работи, а седмият ден е събота на ГОСПОДА, твоя Бог. Да не вършиш в него никаква работа, нито ти, нито синът ти, нито дъщеря ти, нито слугата ти, нито слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът ти, който е вътре в портите ти; защото в шест дни ГОСПОД направи небето и земята, морето и всичко, което е в тях, а на седмия ден си почина. Затова ГОСПОД благослови съботния ден и го освети.

По този начин съботата в седмия ден е задължителна за вярата. Нито един християнин не може да служи на Бог и да не почита съботата, която съществува като конкретен ден от седмицата и в съвремененния ни календар. Установяването на друг ден за поклонение, който да е различен от седмия ден, не само нарушава тази заповед, но само по себе си става символ на идолопоклонничество, като е извън изричната воля на Бог. Това е акт на бунт и затова е равносилен на магьосничество (1 Царете 15:23). Свързано с втората заповед, която твърдо установява четвъртата, това става идолопоклонничество. Установяването на календар, който нагласява седмицата на ротационна основа, има същите последици.

Тези първи четири заповеди определят отношението на човека към Бог и се идентифицират под първата по важност заповед на Закона, а именно: да възлюбиш Господа, своя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа и с всички си ум (и с всичката си сила Марка 12:30). Това е великата и първа заповед (Матея 22:37-38).

Абсолютното идентифициране с Бог произлиза от вярното придържане към тези заповеди и избягването на всяко действие, което би ги уронило.

Втората велика заповед е:

Да възлюбиш ближния си както себе си. Няма по-велика заповед от тези (Матея 22:39; Марка 12:31).

Втората велика заповед е въплътена в отношенията, които се подкрепят чрез последните шест заповеди от десетте, и те се отнасят до хората.

Петата заповед е:

Почитай баща си и майка си, за да се продължат дните ти на земята, която ГОСПОД, твоят Бог, ти дава.

Семейната връзка е основният градивен елемент на всеки народ и отразява отношенията, които се проявяват в по-широкот религиозно устройство.

Шестата заповед е:

Не убивай.

Християните са съдени според по-висшия закон, който изисква да не се гневят на своя брат. Да имаш в себе си гняв е да извършваш насилие спрямо своя ближен. Всеки, който се гневи на своя брат, ще подлежи на съд; всеки, който обижда брата си, ще носи отговорност пред съвета, а който каже, 'Бунтовни безумецо!' ще подлежи на Геената (или гроба или ада) (Матея 5:22).

Седмата заповед е:

Не прелюбодействай.

Християните биват съдени според по-висшия закон против похотта към друго лице, което не е техния брачен партньор (Матея 5:28).

Осмата заповед е:

Не кради.

Да крадеш е да вършиш насилие спрямо своя ближен и да създадеш пропаст в отношенията между себе си и Бог.

Деветата заповед е:

Не свидетелствай лъжливо против ближния си.

Праведността и правосъдието са по същество едно и също понятие, като на еврейски се обозначават с една и съща дума. По такъв начин християнинът не може да е праведен, а да не е справедлив. Изкривяването на провосъдието чрез лъжливо свидетелстване пречи на спасението на християнина.

Десетата заповед е:

Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито магарето му, нито каквото и да било нещо, което е на ближния ти.

Страстното желание е процес, който поставя материалните блага или сексуалната връзка над отношенията на дадения човек с Бога. В този смисъл то е идолопоклонничество. То прави друг обект да бъде фокус на желанието и е в разрез с другите заповеди. В този смисъл заповедите са като подредени в кръг, при който страстното пожелание става предшественик на нарушаването на останалите заповеди и затова нарушаването на един аспект на Закона, нарушава Закона изцяло. По този начин не съществува относителност на греха. Грехът е престъпване на Закона. В Матея 5:21-48 Христос е обяснил как да се разбира Закона правилно; говори се във връзка с Изход 20:13; Второзаконие 5:17, 16:18 а също Лука 12:57-59.

Родителите трябва постоянно да учат децата си на заповедите. Те трябва да са знак на ръката и на челото (чрез мислене и действие) и да са поставени на стълбовете на вратите на дома (Второзаконие 11:18-20).

3.2.5 Други закони, които ръководят човешкото поведение

3.2.5.1 Закони относно храненето

Законите относно храненето се намират в Левит 11:1-47 и във Второзаконие 14:4-21. Те имат за основа регулирането на човешкото тяло в подходящо състояние на здравето и се основават върху солидни физически прнципи. Заповедта е да сме святи и тялото да бъде направено подходящо вместилище за Святия Дух. Има здрава научна основа за хранителните закони. Консумацията на кръв е забранена от Второзаконие 12:16 и заедно с мастната тъкан е забранена от Левит 3:17. Нищо, което е умряло то само себе си да не се яде (Езекиил 44:31). Забраните за ядене на плодове в законите за ядене на плодове се намират в Левит 19:23-26. Тези закони имат духовен подтекст.

3.2.5.2 Съботата

Съботата или седмият ден на седмицата трябва да се спазва (от Изход 20:8-11; Второзаконие 5:12-15) като изрична заповед на Господ и като една от десетте заповеди. Това са ненарушими вечни закони за всички хора. Съботата е свята. Всеки, който осквернява съботата, понася смърт и бива изтребен от своя народ (Изход 31:14-15). Тя е вечен завет между народа на Израел и е знак завинаги между тях и Бог, чрез който го признават като Творец (Изход 31:15-16). Всички християни са духовен Израел и всички езичници накрая ще влязат в народа на Израел. Ето защо съботата е знак между Бог и Неговия народ за всички времена. Наказанието за оскверняването на съботата е смъртта, която идва със загубата на Святия Дух и от там предназначаването на съответния човек за участие във второто възкресение (вж. Откровение 20:5). Съботата е наслада и трябва да бъде почитана като Святия ден на Господ. Тя не е ден за удоволствие в безделие, но е за свещено събрание (Исаия 58:13-14). Никаква работа, нито товари не трябва да се носят в този ден (Йеремия 17:21-22).

Нашият Господ пазил съботата по време на Своя живот (Марка 6:2). Апостолите спазвали съботата (и святите дни) и ние трябва да спазваме съботите. Господ отново ще въведе съботата, новолунията и святите дни със силата на закон по време на хилядагодишното възстановяване от последните дни под управлението на Месия, като ще накаже онези нации, които не биха се покорили (Исаия 66:22-23; Захария 14:16-19).

3.2.5.3 Новолунията

Спазването на новолунията се изисква под Закона (Числа 10:10, 28:11-15; 1 Летописите 23:31; 2 Летописите 2:4, 8:13, 31:3). Търгуването по това време се прекратява, както в съботата (Амос 8:5). Израил спазвал новолунията (Исаия 1:13-14; Езра 3:5; Неемия 10:33; Псалм 81:3; Осия 2:11), както правила и Църквата през вековете. Църквата спазвала новолунията заедно със съботата и празниците (святите дни) (Колосяните 2:16). Новолунията ще бъдат спазвани по време на възстановяването под Месията като събота (Исаия 66:23; Езекиил 45:17, 46:1, 3, 6).

3.2.5.4 Годишните святи дни

Ежегодните святи дни (празници) се намират в Левит 23:1-44 и във Второзаконие 16:1-16. Тези ежегодни святи дни отразяват като в огледало плана на спасението на Господ. Святите дни (празниците) са:

* Пасхата и Празникът на безквасните хлябове

* Петдесетница

* Празникът на тръбите

* Денят на омилостивението

* Празникът на шатрите или колибите

* Последният велик ден.

Те са задължителни и носят със себе си конкретни изисквания като знаци между Бог и Неговия народ. Святият ден (празникът) се третира като събота.

3.2.5.5 Бракът

Бракът е свята институция. Той представлява единението на Христос и на Църквата под Бог (Откровение 19:7, 9). Тази притча се обяснява в Матея 22:2-14. Той е развиваща се институция с Христос (Матея 25:10), която се основава на духовна готовност. От времето на окончателното примирение брак повече няма да има. Бракът е бил създаден за човека и не е институция на Войнството (Матея 22:30). По такъв начин, когато човеците възкръснат от мъртвите, нито се женят, нито се омъжват (Марка 12:25). Това е, когато бъдат счетени за достойни да достигнат до следващата епоха чрез възкресението. Тогава те са равни на ангелите и са Божии синове (Лука 20:34-36).

По такъв начин бракът е институция, която е предназначена за човеците, и ще престане да съществува след като завърши човешката фаза на творението. От създаването на Адам институцията била установена, за да може човек да се отдели от своята майка и баща и да се прилепи към жена си и двамата да станат една плът (Битие 2:24).

Съпругата е съпруга чрез завет и Господ желае благочестиво потомство от това. Господ мрази развода, който е насилие (Малахия 2:16). Разводът бил позволен от Моисей, но християните не трябва да напускат своите брачни партньори, освен поради сексуална неморалност (Матея 5:31-32). Онова, което Бог е съединил, човек не трябва да разделя (Матея 19:3-12). Докато даден невярващ брачен партньор е съгласен да живее с вярващия си брачен партньор, дотогава бракът трябва да остане (1 Коринтяните 7:10-16).

3.2.6 Финансовото настойничество

3.2.6.1 Спрямо Бог

Финансовите отговорности спрямо Бог се намират във Второзаконие 12:5-19. Отговорност на всеки християнин е да подкрепя дейностите на Църквата. Принципът се извлича от десятъка, така както се принасял на Бог чрез свещеничеството и левитите след завземането на Израил (Второзаконие 12:9-14) и предшества Храма. Храмовата такса се вземала в деня на Омилостивението. Вземала се такса, описана в Неемия 10:32. Делото продължава чрез установяването на хилядолетното царуване на Месията (Малахия 3:1-6). В Малахия 3:7 Бог заповядва на народа да се завърне при Него и Той ще се завърне при тях. Завръщането става чрез делото Божие и финансирането на това дело чрез десятъци (Малахия 3:7). Неплащането на десятък се отъждествява с крадене на Бога (Малахия 3:8-10).

Плащането на десятък, там където колективно се върши, осигурява продължаване на Божието дело, а Бог осигурява в замяна плодовете на земята (Малахия 3:10-12).

Отговорността на Църквата към Бог съществува от апостолите, макар и да не е била винаги упражнявана, или се облекчава от служителите (2 Коринтяните 12:13-18). Защото Христос изпращал старейшини, двама по двама, и те трябвало да бъдат подкрепяни в делото от събранието, с което работели (Лука 10:1-12). Онези, които са заети със службите в храма и прогласяват благовестието, трябва да се издържат от благовестието (1 Коринтяните 9:13-14). Отговорност на Църквата е да осигурява средствата за онези, които се трудят като поучават и благовестват пълновременно (1 Тимотея 5:17-18; ср. с Второзаконие 24:14-15).

Десятъците са приемливи за Бога с изключение на изрично посочените случаи, като например от доходи от нечестна печалба или при жертване на идоли (1 Коринтяните 10:27). Десятъците се плащат на Църквата, за да може тя да съдейства на онези сред нея, които са нуждаещи се (1 Тимотея 5:9-10, 16). Десятъците трябва да се събират на базата на местна конференция, а десятъкът от десятъка трябва да се плаща на конференцията при седалището, както се извършва съгласно Числа 18:26 и Неемия 10:37-39. Законът за първите плодове изисква бързо плащане (Изход 22:29). Начатъкът от първите плодове трябва да се принесе пред Бог незабавно в началото на празниците; и особено в първата вечер на Беритбата или на Шатрите (Изход 23:19). Първородното също е свято на Господа (Числа 18:15-18).

3.2.6.2 Спрямо другите

Онзи, който не се грижи за близките си и особено за собственото си семейство, се отрича от вярата и е по-лош от безверник (1 Тимотея 5:8).

Никой християнин не трябва да потиска или да задържа заплатата на който и да е човек (Второзаконие 24:15). Те трябва да плащат всички дължими пари, а в съботната година да опрощават дълговете, дължими от други хора от вярата (Второзаконие 15:1-3; Неемия 10:31).

Десятъкът за празниците се регулира от редица текстове. Вторият десятък не трябва да се консумира в жилището, но на мястото, което Господ ще избере (Второзаконие 12:17-19).

В третата година на съботния цикъл десятъци се плащат за благосъстоянието на бедните (Второзаконие 14:28, 26:12). Годините за трети десятък се падат в годините 1994-95 г., 2001-02 г., 2008-09 г., 2015-16 г., 2022-23 г., 2030-31 г. Свещената година 2030-31 е първата година за трети десятък от новия юбилеен цикъл или Новото Хилядолетие. Това се основава на факта, че юбилейните години се падат в 27/28-та и 77/78-та години съгласно Езекиил 1:1. Задължението за третия десятък може да се облекчава или да се променя в зависимост от конституцията на Църквата в райони, където системата за социално осигуряване е адекватна.

Съботната година е година за почивка за земята, лозята и овощните градини, така че бедните да могат да се хранят, както и естествената фауна (Изход 23:10-11). Съботните години се падат в свещените години 1998-99 г., 2005-06 г., 2012-13 г., 2019-20 г., 2026-27 г., като юбилейната година се пада през 2027-28 г..

Онзи, който е добър към бедните, дава назаем на Господ и Той ще му се отплати за неговото дело (Притчи 19:17) и този човек няма да изпадне в немотия (Притчи 28:27), като също ще има съкровище и на небето (Марка 10:21). Бог е в състояние да осигурява, за да можете да давате за всяко добро дело, като не само подпомагате нуждите на светиите, но и като изобилствате в благодарност към Бог (2 Коринтяните 9:6-12).

3.2.7 Участието във война и гласуването

3.2.7.1 Участието във война

Светиите са свещеници на Всевишния Бог. Неподходящо е за който и да е християнин да отнема живота на друг човек (Изход 20:13; Матея 5:38-48; Лука 6:27-36). Ако служителите на Христос бяха от света, те щяха да се бият, за да не бъдат предавани на светските власти (Йоана 18:36). Въпреки че живеят в света, те не водят светска война (2 Коринтяните 10:3). Използваните от избраниците оръжия имат божествена сила да разрушават крепости (2 Коринтяните 10:4). По такъв начин задължение на християните е да подкрепят правителството на своята страна и да работят в молитва и в честно послушание за благосъстоянието на своята нация, за да може Бог да ги закриля чрез Своята сила.

3.2.7.2 Гласуването

Християните трябва да поддържат законите на страната, освен когато те са в пряко противоречие с библейския закон. Там, където законът изисква от тях да гласуват, християните могат да упражняват свидетелстване, като гласуват в случаите, когато няма конфликт с библейски принцип. Избирането на ръководители чрез избори се извлича от Второзаконие 1:9-14 и от пророчеството за последното време или за Милениума на Осия 1:11. Участието в политически борби се разглежда като продължение на военните действия.

Глава 4

Учение относно Месията

4.1 Пред-съществуването на Христос

Иисус Христос е пред-съществувал като духовно същество. Той е съществувал от началото на сътворението (Йоана 1:1), като бил първородният от цялото творение (Колосяните 1:15) и, следователно, началото на Божието творение (Откровение 3:14). Той е онова Същество, което в Стария завет е наречено Ангелът на Йахова, Ангелът на присъствието или на завета. Той е Ангелът, Който извел Израел от Египет и през Червеното море. Той бил Ангелът в облака и Ангелът, Който говорил на Моисей в Синай (Деяния 7:35-38). Той бил Ел Ветил или Ел, Богът или Първосвещеникът на Дома Божий (Битие 28:17, 21-22, 31:11-13; Евреите 3:1). Христос бил Ангелът на ХаЕлохим (Битие 31:11-13). Той бил определен за Елохим от Своя Елохим (Псалм 45:6-7), Който бил Бог Отец. Той бил верен на Онзи, Който Го бил поставил, като син, тъкмо както и Моисей бил верен в Божия дом (Евреите 3:2), но като слуга.

Христос дошъл на света, за да свидетелства за истината (Йоана 18:37). Неговото царство все още предстои да дойде на земята. Той бил предопределен преди основаването на света, но бил изявен в края на времената заради нас (1 Петър 1:20).

4.2 Разпването и възкресението

Христос бил изпратен на света, за да спаси човечеството, като отнеме греха от света (Матея 1:21, 9:6; Марка 3:28) като агнец (Откровение 5:6-8). Той бил убит от основаването на света, като упражняване на пред-знанието на Бог (Откровение 13:8).

Ако човеците не повярват, че Иисус Христос е Месията, те ще умрат в греховете си (Йоана 8:24).

Христос умрял за нашите грехове съгласно Писанията и бил погребан и възкресен на третия ден в съответствие с Писанията (1 Коринтяните 15:3-4), като се явил на повече от петстотин братя (1 Коринтяните 15:5-6). Христос вече бил възкръснал преди деня на слънцето (неделя) или първия ден на седмицата (Йоана 20:1; вж. също съмнителния като превод откъс Марка 16:9-10, забележете, че според граматическото време преводът е: И след като вече беше възкръснал, ...). Заявено е, че е бил три дни и три нощи в сърцето на земята, като знамението на пророк Йона (Матея 12:39-40; вж. също Лука 24:6-8).

Христос бил разпнат (Матея 27:32-50; Марка 15:24-37; Лука 23:33-46; Йоана 19:23-30) около третия час, т.е. около 9 сутринта (Марка 15:25), до деветия час, т.е. до около 3 следобед (Марка 15:33), на 14-тия ден от месец нисан. Няма доказателство дали това е било на дървен кол или на възприетия по-късно кръст във формата на буквата “Т”. Независимо от това, кръстът не се взема като символ на вярата, тъй като изображението на кръста произлиза от древни не-християнски суеверия.

Христос бил разпнат и възкръснал (Марка 16:6). След Своето възкресение Той се възнесъл при Своя Отец и нашия Отец и при Своя Бог и нашия Бог (Йоана 20:11-18). Той седи от дясно на Бога, като ангелите, властите и силите са Му подчинени (1 Петър 3:22).

Христос дал на Църквата чрез апостолите правото да опрощава и задържа грехове (Йоана 20:22-23).

4.3 Второто пришествие на Христос

Христос дошъл първо като жертва за изкупление от греха. Той не дошъл първия път като Царят Месия и това юдеите в онова време не разбрали правилно. Те очаквали цар, който завладява (Матея 27:11, 29, 37; Лука 23:2-3, 37-38; Йоана 19:14-16). Въпреки това Той бил разпознат от някои чрез Святия Дух като Царя на Израел (Йоана 1:49, 12:13-15) и по такъв начин се изпълнили пророчествата (Захария 9:9).

Иисус ще дойде отново със сила, придружен от небесното Войнство (Матея 25:31) като Цар Месия (Откровение 17:14). Неговото пришествеие ще бъде ясно видяно като светкавица в небесата (Матея 24:27). Той ще царува в сила с възкресените светии (Откровение 20:4).

Той ще унищожи човека на греха при Своето пришествие (2 Солунците 2:8), а вследствие на това и световните сили. Човекът на греха ще дойде на власт чрез действията на Сатана със сила и лъжливи знамения и чудеса (2 Солунците 2:9). Това вероотстъпничество е изпратено върху Храма Божий, защото те не обикнаха истината, за да бъдат така спасени. Ето защо Бог им изпраща голяма заблуда, която да действа между тях и да ги накара да повярват на онова, което е лъжа, защото те не се държат твърдо за истината на първо място (2 Солунците 2:10-12). Господ ще унищожи тази система на вероотстъпничество с диханието на устата Си и с явяването на Своето пришествие (2 Солунците 2:8).

4.4 Хилядолетното царуване (Милениума) на Христос

Христос ще установи на тази планета царство за хиляда години заедно с възкресените светии (Откровение 20:3-4). Сатана ще бъде завързан за хиляда години и запечатан в бездънната бездна или Тартар (tartaroo), където е мястото на падналите ангели (2 Петър 2:4). Светиите, които са били обезглавени заради свидетелството за Иисус и заради Божието слово, както и онези, които не са се поклонили на звяра, нито на неговия образ, или не са получили белега на своите чела или ръце, ще бъдат възкресени и ще царуват с Христос в продължение на хиляда години (Откровение 20:4). Това е първото възкресение (Откровение 20:5). Останалите измежду мъртвите не оживяват докато не приключат хилядата години (Откровение 20:5). Това е второто или всеобщото възкресение.

През този период от хиляда години Христос отново ще установи Царството съгласно библейските закони, които дал на Синай. Това ще стане от деня, когато Той застане на Елеонския хълм (Захария 14:4, 6 и следващите). Народите ще водят война срещу Йерусалим и ще бъдат унищожени (Захария 14:12). Всеки от народите, който оцелее, ще ходи всяка година да се покланя на Господ на Силите и да пази Празника на шатрите или колибите (Захария 14:16). Съботата, новолунията и святите дни ще бъдат задължителни и Законът ще излезе от Йерусалим. Онези народи, които не изпращат свои пратеници в Йерусалим за празника на шатрите няма да имат дъжд в съответния сезон (Захария 14:16-19).

В края на Милениума Сатана ще бъде пуснат отново, за да измами отново народите по цялата земя (Откровение 20:7-8). Те отново ще се съберат за битка, но ще бъдат унищожени с огън (Откровение 20:9); е тогава Сатана ще бъде унищожен. Тогава ще станат всеобщото възкресение и Съдът (Откровение 20:13-15).

Глава 5

Проблемът за злото

5.1 Съществуването на злото чрез бунта на Войнството

Сатана бил изхвърлен от небето заради греха бунт, който, тъй като бил с цел да се установи воля, която да е равна на или да превъзхожда Бог Отец, е идолопоклонничество (или магьосничество, както е заявено в 1 Царете 15:23). Сатана се опитал да направи себе си равен на Всевишния или на Бог Отец. Христос, от друга страна, не се стремял да направи Себе Си равен на Бог, като подчинил Своята воля (Йоана 4:34).

... (Той) който, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва да държи като плячка равенството с Бога, а ограби Себе Си, като взе образа на слуга и стана подобен на хората, и като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст. Затова и Бог Го възвиси най-високо и Му даде Името, което е над всяко друго име; (Филипяните 2:6-9)

По такъв начин Бог възвисил Христос поради послушание, тъй като Той не търсел равенство с Него и не се опитвал да детронира Бог, както една трета от елохимите и бене елохимите действително се били опитали да направят.

В Лука 10:18 Христос казва, че е видял Сатана да пада като светкавица от небето. Сатана привлякъл една трета част от ангелите или небесните звезди (Откровение 12:4). Тези ангели били изхвърлени на земята заедно със Сатана (Откровение 12:9). Това опустошение се символизира от опустошението, за което се говори в Откровение 8:10, където третият ангел показва отново опустошението, което е причинено от падането на Звездата от Войнството, която опустошава една трета от творението. Войнството било опустошено от бунта. Войнството са Скинията (Шатрата) на Бог на небето. Бунтът довел до отстраняването на една трета част от тази Скиния (Шатра) и земната система изрича богохулства срещу името на Бог и Неговото обиталище, т.е. онези, които живеят на небето (Откровение 13:6). По такъв начин Бог обитава както в небесната скиния, която е небесното войнство, така също и в избраниците, които са земното обиталище на Бог.

5.2 Учения относно предопределението

Бог чрез Христос посредством Святия Дух е Онзи, Който отваря ума на всички избраници, като се започне с апостолите, така че Писанията да могат да бъдат разбрани (Лука 24:45). Христос говорил с притчи, така че онези, които не са избрани, да не могат да разберат. По такъв начин те биха се обърнали и щяха да бъдат спасени (Матея 13:10-17) преди да са в състояние да влязат в съд. Бог е милостив и не желае никой да не погине. По такъв начин чрез Неговото божествено пред-знание всеки бива призован според Неговата цел. Защото онези, които Той е предузнал, тях е предопределил да са съобразни с образа на Сина Му, за да бъде Той първородният сред много братя. А онези, които Той е предопределил, Той също е призовал, и онези, които е призовал, тях също е оправдал; а онези, които е оправдал, Той също е и прославил. Какво тогава да кажем за това? Ако Бог е за нас, кой е против нас? (Римляните 8:28-31).

5.3 Състоянието на мъртвите

Състоянието на мъртвите е мълчание (Псалм 115:17) и мрак (Псалм 143:3). Няма нито една вечно съществуваща душа. Една съдба идва при всички хора (Еклисиаст 9:3). Мъртвите нищо не знаят (Еклисиаст 9:5).

Някои от древните мъртви нямат възкресение (Исаия 26:14; вж. Companion Bible notation and Interlinears (бел. на пр.: английски превод на Библията с анотация и паралелни преводи)).

Мъртвите сред светиите са наречени спящи или онези, които са заспали (вж. Матея 9:24; Йоана 11:11; 1 Коринтяните 11:30, 15:6, 18, 51; 1 Солунците 4:13-15; 2 Петър 3:4).

5.4 Възкресението на мъртвите

Бог върши чудеса за мъртвите и онези, които са мъртви, ще се вдигнат, за да Го хвалят (Псалм 88:10). Неговата трайна любов се заявява от гроба (Псалм 88:11), когато мъртвите възкръснат. Защото Йов знаел, че Неговият Изкупител е жив (Йов 19:25) и накрая ще застане на земята. След като Йов щял да бъде унищожен, той знаел, че от плътта си ще види Бога, Който ще бъде на негова страна и че неговите очи ще Го видят, а не (очите) на друг (Йов 19:25-27).

Христос възкресявал мъртви, за да можем да знаем, че Той е Месията (Матея 11:4-5). Лазар бил един пример за Неговата сила (Йоана 11:11). Този аспект на възкресението, характерен за Месията, бил добре познат и очакван от властите по Негово време (Матея 14:2).

Разбирало се, че ние всички няма да починем, но че всички ще бъдем променени при последната тръба (1 Коринтяните 15:51). По такъв начин братята ще минат над поколения и ще починат, но в последните дни Месията ще дойде, когато други светии ще са живи. По такъв начин всички ще бъдат променени в безсмъртни духовни тела (1 Коринтяните 15:44 и следващите). Онези, които са починали, ще бъдат възкресени. Онези, които са живи и са оставени до пришествието на Господ, няма да изпревярат онези, които са починали (1 Солунците 4:13-15). Господ ще слезе от небето със зов на архангел и при звук на Божия тръба и мъртвите ще възкръснат първи, а онези, които са живи, които са оставени, ще бъдат грабнати заедно горе и така винаги ще са с Господа (1 Солунците 4:16-17).

При възкресението ще започне хилядолетното царуване на светиите. Светиите ще управляват народите с желязна тояга (Откровение 2:26-27).

Във възкресението няма да има женитба и омъжване (Матея 22:30). Светиите ще бъдат възкресени като духовни същества. Христос умрял за нас, така че когато се събудим от съня да можем да живеем с Него (1 Солунците 5:10).

Важно е да се знае, че само праведните имат дял в първото възкресение. Праведността (zedek) и справедливостта се обозначават с една дума на еврейски. Те се разбират като едно и също нещо. По такъв начин изкривяването на правосъдието, за което не са се покаяли, пречи на избраниците да имат дял в първото възкресение.

5.5 Наказанието на неправедните

Човечеството подлежи на система на праведно обучение. Желанието на Бог е нито една плът да не погине, но всички да стигнат до покаяние (2 Петър 3:9).

Ако Бог отнемеше духа Си, тогава всяка плът щеше заедно да загине и човекът щеше да се обърне отново на пръст (Йов 34:15). По този начин душата е не-съществуваща.

Цялото човечество няма да бъде възкресено при първото възкресение, което е по-доброто възкресение, а само част от хората (Евреите 11:35). Останалите ще бъдат възкресени от мъртвите при второто възкресение след хилядолетното царство на Месията. Този процес е период на съд, който изглежда ще трае над сто години (Исаия 65:20). Възкресението за съд (Йоана 5:29) е възкресение за поправка и обучение, за да може цялото човечество да бъде подготвено да получи вечен живот. Думата за съд (kriseoos) (преведена осъждане на български) означава решение.

Думата има смисъл на поправяне, което произлиза от мнения или решения, които са били дадени относно определени постъпки. Тя може да носи и смисъл на наказание или възмездие. Общото население обаче, което не е имало възможността да познава Бог, едва ли би могло да бъде наказано за това деяние. Нечестивите ще бъдат подложени на интензивно обучение. Ако след периода от сто години, който ще им бъде позволен след второто възкресение, те не се покаят, ще бъдат оставени да умрат и телата им ще бъдат унищожени от огъня на Геена (преведено пъкъл) (Матея 5:22, 29, 30, 10:28, 18:9, 23:15, 33; Марка 9:43, 45, 47; Лука 12:5; Яков 3:6).

В Новия завет има три думи, които се превеждат като пъкъл. Тези думи са hades (номер 86 в речника Strong’s) или Хадес, което е близко по смисъл до еврейската дума Sheol (номер 7585 в Strong’s) или яма или гроб, т.е. мястото, в което се поставят мъртвите тела. Друга дума е Gehenna (1067 в Strong’s) или Геена, която е от еврейски произход и означавало първоначално долината на Хином. Това била долина за боклук, в която изгаряли боклук и мъртви животни от Йерусалим. По такъв начин Христос използвал думата иносказателно, за да опише съдбата на тялото и на душата на мъртвите (Матея 10:28) след съда. Третата дума е tartaros (номер 5020 в Strong’s) или Тартар, което е бездната, където ангелите били затворени след техния бунт.

Вечното наказание (kolasin, постановено от съд наказание), за което се говори в Матея 25:46 е в противоположност на вечния живот. То е просто смъртта. Смисълът на наказание, както е в думата timoria в Евреите 10:29 произлиза от смисъла възмездие. 2 Коринтяните 2:6 използва думата epitimia от почит като гражданство. От тук това наказание има смисълът на премахване на почитта като гражданин.

Следователно, няма място за вечни мъки на мъртвите. Светиите ще бъдат призовани в първото възкресение, за да вършат работа като учители по време на Милениума, така че демоните да могат да бъдат съдени според начина, по който те се представят, и светът да има сравнителен стандарт, по който да може да измерва резултатите. Същите няма да умрат, в смисъл, че биват съдени сега. За тях се казва, че заспиват.

Останалите хора в света, които не са част от избраниците, не биват съдени сега. Те ще бъдат възкресени и поправяни под надзор при второто възкресение (Откровение 20:12-13). Няма друго възкресение или наказание освен второто или всеобщото възкресение. На покаялите се ще бъде даден вечен живот заедно със светиите от първото възкресение, а непокаялите се просто ще умрат и техните тела ще бъдат изгорени. След това положението или състоянието на смърт и гроб или ад ще бъде премахнато (Откровение 20:14). Неправедните, които са живи по време на завръщането на Месията, ще бъдат убити (Малахия 4:3) и оставени за второто възкресение.

Второто възкресение било наказанието на Юда, поради това, че те отхвърлили Христос. Те били синовете на царството, хвърлени във външната тъмнина (Матея 8:12). Те като нация били определени за второто възкресение, вместо да станат участници в Божественото естество (2 Петър 1:4) и в първото възкресение. Извън отделеното му като племе сред избраниците (Откровение 7:5), на Юда не било определено да участва в първото възкресение. Мнозина са звани, но малцина са избрани да предприемат тази задача (Матея 22:13-14). Мнозина, които приемат Христос, но се отнасят зле с Неговите избраници или не са усърдни (Матея 25:30) всъщност ще бъдат определени за второто възкресение (Матея 24:51, 25:30), защото мнозина са изключени (Лука 13:26-28) и дори онези от първото възкресение се разпределят по ред на предимство (Лука 13:30).

Глава 6

Църквата

6.1 Кой или какво е Църквата?

Христос е казал, че ще построи Своята Църква върху канарата и силите на смъртта няма да й надделеят (Матея 16:18). Бог е канарата, върху която е построена Църквата. Църквата е сбор от индивиди. Тя не е сграда или корпоративна структура. Божия Църква е името, с което се наричат отделните индивидуални църкви (1 Коринтяните 1:2; 2 Коринтяните 1:1, а също 1 Коринтяните 11:22 във връзка с църквата в Коринт). Колективно те са известни както с родовото име Божия Църква (Деяния 20:28; Галатяните 1:13; 1 Тимотея 3:5), така и с наименованието Божии църкви (1 Коринтяните 11:16; 1 Солунците 2:14; 2 Солунците 1:4). 1 Коринтяните 14:33 говори за църквите на светиите, имайки предвид хората, от които били съставени те. Църквите се намирали на много места и всяка от тях носела отговорност за своите дела.

Отделните хора се призовават от Бог и се дават на Христос (Йоана 17:11-12; Евреите 2:13, 9:15). Господ добавя към Църквата ден след ден според числото на онези, които се спасяват (Деяния 2:47). Църквите били идентифицирани по своето място (Римляните 16:1; 1 Коринтяните 1:2; 1 Солунците 1:1; 2 Солунците 1:1; 1 Петър 5:13) и често били малки или домашни църкви (Римляните 16:5,23; 1 Коринтяните 16:19; Колосяните 4:15; Филемон 1:2). Христос е направен главата на всички неща за Църквата (Ефесяните 1:22). Бог разкрива на небесните сили Своята мъдрост чрез Църквата (Ефесяните 3:10). Христос е главата на Църквата, която е Неговото тяло и е подвластна на Христос. Христос дал Себе Си за Църквата и същото се изисква от главата на всяко домакинство за неговото домакинство (Ефесяните 5:23-26). Изисква се Църквата да бъде представена на Христос без петно или бръчка, бидейки свята и без порок (Ефесяните 5:27). Църквата е подхранвана от Христос (Ефесяните 5:29). Христос като глава на Църквата бил първородният от мъртвите, за да има предимството. По такъв начин Църквата, която е тялото на Христос, ще бъде омъжена за Христос като група при първото възкресение, когато дойде младоженецът (Матея 25:1-10; Колосяните 1:18, 24). Църквата се състои от Църквата на първородните и техните имена са написани на небето (Евреите 12:23). Божият Дом е Църквата на живия Бог, стълбът и опората на истината. По такъв начин Божията църква е основана на истината (1 Тимотея 3:15).

6.2 Организация на Църквата

Църквата като общност носи отговорност за благосъстоянието на своите хора (1 Тимотея 5:16). Това се извършва на местна основа.

Църквата има за пастири старейшини и дякони, избрани от братята (Деяния 1:22, 26, 6:3, 5-6, 15:22; 1 Коринтяните 16:3; 2 Коринтяните 8:19, 23), които се молят и помазват болните братя в името на Господ (Яков 5:14). Святият Дух ги прави надзорници на стадото, което е Църквата Божия (Деяния 20:28). Църквите имат голяма автономия (3 Йоан 1:9-10). Административната работа на църквите се извършва от дякони и дякониси (Римляните 16:1), които чрез тази служба могат да бъдат изпитани (Филипяните 1:1; 1 Тимотея 3:8-13). В Църквата има разнообразни функции, включително функциите на пророци и учители (Деяния 13:1), след това чудеса, изцеления, помощи, управления и разни езици (1 Коринтяните 12:28). Църквата учи чрез познати езици, в които има ред и са разбираеми, като се тълкуват от присъстващите (1 Коринтяните 14:4-5).

Църквите носят отговорност за подпомагането на работата на учениците или евангелистите (благовестителите), които са поставени да работят в по-големи райони от района на отделната индивидуална църква (Деяния 14:23, 27, 15:3, 4, 22, 18:22, 20:17; 1 Коринтяните 4:17).

Христос изпратил конкретни послания до индивидуални църкви и до ангелите, които отговаряли за всяка една от тях, за да послужат за пример за избраниците (Откровение 2:1, 8, 12, 18, 3:1, 7, 14).

Функциите по съдене и решаването на всекидневните дела трябва да се изпълняват от обикновените членове на Църквата, за да могат да се развият за своите роли при съденето на Войнството (1 Коринтяните 6:4).

6.3 Насоки и цели на Църквата

Първата цел на Църквата е да продължи провъзгласяването на евангелието (благовестието) на царството Божие, както било възложено на Иисус Христос (Матея 4:17, 10:7, 11:1; Марка 1:38-39; Марка 3:14, 16:15; Лука 4:43, 9:60).

Църквата трябва да проповядва благи вести на кротките, да превързва сърцесъкрушените, да прогласява свобода на пленниците, отваряне на тъмницата за онези, които са вързани (или наранени) (Исаия 61:1), и възстановяване зрението на слепите (Лука 4:18). Тя трябва да изцелява болните (Лука 9:2).

Тя трябва да проповядва приемливата година на Господ (Лука 4:19) и да свидетелства, че Христос е бил определен от Бог да бъде Съдията на живите и мъртвите (Деяния 10:42).

Храненето на църквите е втората цел на старейшините (Деяния 20:28), които се стремят да поучават навсякъде във всяка църква (1 Коринтяните 4:17). Дарбите съгласно 1 Коринтяните 12:28 се използват в помощ на развитието на Църквата. Тези духовни дарби трябва да се развиват с усърдие за развитие на Църквата (1 Коринтяните 14:12). Управлението от даден човек на собствения му дом е ръководство за ефективното управление на Божията Църква (1 Тимотея 3:5).

6.4 Освещаването

Онези от Църквата, които са били призовани от Святия Дух (Римляните 15:16) да бъдат светии се освещават (1 Коринтяните 1:2) от Бог Отец и се пазят в Иисус Христос (Юда 1).

Светиите се освещават от Бог чрез кръвта на завета (Евреите 10:29) и тялото Иисус Христово (Евреите 10:9-10). Светиите тогава биват спасени в кръщението (1 Коринтяните 6:11). По такъв начин Святият Дух е дух на нашия Бог и чрез името на Иисус Христос избраниците тогава биват осветени и измити чрез жертвата Му, като продължават във вярата чрез Бог (Деяния 26:18).

На избраниците се дава опрощение чрез благодатта и те поддържат своето положение чрез вяра, като по такъв начин се освещават един друг, както в Църквата, така и в семействата (1 Коринтяните 7:14). По такъв начин невярващите брачни партньори и деца се освещават в избраниците. Избраниците са осветени в тялото на Христос, като са едно тяло в Христос (Римляните 12:5; 1 Коринтяните 12:20-27) и по такъв начин освещаването не зависи от корпоративни структури.

Глава 7

Царството Божие

7.1 Установяването на царството Божие

Някога било предсказано, че установяването на царството Божие ще премахне правителствата на този свят чрез пришествието на Месията и края на тази епоха (Даниил 2:44). Царството Божие било проповядвано от Христос, Който казвал, че тогава то било близо (Марка 1:14-15). По такъв начин царството Божие е на две фази. Първо е духовното царство, а след това физическото хилядолетно царство под управлението на Месия.

7.1.1 Духовното царство

До деня на Петдесетница през 30 г. сл. Хр. само на някои от пророците и ръководителите на Израил бил даван Святия Дух и за конкретна цел. Нито един друг народ до приемането на езичници в Църквата след 30 г. сл. Хр. не бил имал Святия Дух. По такъв начин всички са определени за второто или всеобщото възкресение в Откровение 20:4 и следващите стихове.

Святият Дух бил даден на човечеството след смъртта на Христос като първа фаза на Царството по време на Петдесетница през 30 г. сл. Хр. (Деяния 2:1-4), което те видели да идва със сила (Марка 9:1). Той трябва да бъде приет със смирение и със ревностно желание за знание като дете (Марка 10:15). Ако човек не се роди отново от вода и от Дух, той или тя не може да види царството Божие (Йоана 3:3-5).

Тайните на царството Божие били дадени само на избраниците, а разбиране се дава чрез Святия Дух и по такъв начин Библията е написана в притчи (Лука 8:10). Царството Божие не е ядене и пиене, а праведност и мир и радост в Святия Дух (Римляните 14:17). То не е с думи, а със сила (1 Коринтяните 4:20).

Покаянието е абсолютно предварително изискване за допускане в Царството. Каещите се грешници ще бъдат допуснати преди онези, които уповават на своята си праведност (Матея 21:31-32). Призоваването на избраниците става чрез общото разпръскване на информация, което се уподобява на разпръскването на семе (Матея 13:3-9). Тя се разпръсва и се приема с голямо усърдие чрез Духа (Матея 13:44-46). Ето защо, мнозина са звани, но малцина са избрани (Матея 20:16, 22:14). Призоваването събира и други наред с избраниците, които се пресяват в края на епохата при пришествието на Месията или, в случая с мъртвите, при възкресенията (Матея 13:25-30, 36, 38-40, 47-50). Избраниците са предопределени да бъдат призвани и оттам оправдани и прославени (Римляните 8:29).

Когато царството се дава чрез Святия Дух, то е като синапено семе, от което израства могъщо дърво, или като квас, която заквасва цялото същество (Матея 13:31-32) и така прави възможно Бог да стане всичко във всичко (1 Коринтяните 15:28) (вж. Marshall's Interlinear, Ефесяните 4:6).

Предварителното условие е най-напред да търсите царството Божие и Неговата праведност, а всички останали неща ще ви се прибавят (Матея 6:33). Властта над демоните е белег за царството Божие в отделния човек (Матея 12:28). Изпълнението на волята Божия е съществената предпоставка за задържане на Царството чрез Святия Дух. Ако не се използва както трябва, то се отнема и се дава на други, които принасят плодовете му (Матея 21:31, 43).

Царството не идва така, че да се забелязва, но е вътре в човека (Лука 17:20-21). Царството Божие, което се нарича също и царство небесно, се придобива не само с изповядването на Христос като Господ, което е един аспект на избраниците, но чрез изпълняването на волята на Бог Отец (Матея 7:21). Чрез смиреното изпълняване на волята на Бог човек става велик в царството Божие (Матея 18:3-4).

Онези, които са отстранени от участие в царството, са конкретно споменати в 1 Коринтяните 6:9-10, Галатяните 5:21 и Ефесяните 5:5.

7.1.2 Хилядолетното царуване на Христос

Хиляда-годишното царуване на Месията е конкретно споменато в Откровение 20:2-7. Периодът от хиляда години се нарича Милениум.

7.1.2.1 Връщането на Месията

Възстановяването на библейската система чрез пришествието на Месията се намира в Захария 14:4. Христос казва чрез притча, че трябва да замине и след това да се завърне (Лука 19:12).

Месията ще дойде на Елеонския хълм. Заедно със Своите избраници Той ще установи Своето управление. Той отново ще построи храма (Деяния 15:16). Той отново ще въведе библейската система, включително съботата, новолунията и периодите на годишните святи дни (празници). От всички нации ще се изисква да изпращат свои пратеници в Йерусалим за празника на шатрите. В противен случай те няма да получат дъжд в съответния сезон (Захария 14:16-19).

Пришествието ще бъде с големи знамения и чудеса, със сила и велика слава (Матея 24:27, 30; Откровение 1:7). Неговото завръщане ще бъде очевидно и ще е придружено от много знамения (Откровение 6:12). Силите ще се разклатят. Слънцето ще помръкне и луната няма да дава своята светлина (Матея 24:29; Деяния 2:20). Той ще е седнал от дясно на Силата и ще дойде с небесните облаци. По такъв начин Бог дава власт на Христос (Матея 26:64; Марка 14:62; Лука 21:27; Деяния 1:11).

Христос ще дойде с вика на архангел Михаил и при последното затръбяване (1 Солунците 4:16-17; Откровение 11:15).

Когато синът Човешки дойде в цялата Си слава, за да бъде прославен сред Своите светии, Той ще отдели хората и ще има работа с тях (Матея 25:31-46).

Избраниците или онези от царствато Божие, на които е бил даден Святия Дух чрез покаяние и кръщение като възрастни и които пазят заповедите, ще бъдат възкресени при пришествието на Христос. Това е първото възкресение. Останалите мъртви няма до оживеят до края на Милениума. Това е второто възкресение (Откровение 20:4 и следващите стихове). Избраниците са надеждата и причината за идването на Месията (1 Солунците 2:19; Откровение 22:20). Избраниците трябва да бъдат установени като непорочни в святост, готови за пришествието на Христос и на Войнството (1 Солунците 3:13; 1 Солунците 5:23). Любовта към истината е от съществено значение, за да бъдем спасени (2 Солунците 2:10). Господ ще убие нечестивия при Своето завръщане с диханието на устата Си (2 Солунците 2:8). Църквата е увещавана да стои будна и да не заспива, защото не знае часа на пришествието на Господ (Марка 13:35-37; Откровение 3:3, 11). Христос се завръща с праведен съд и воюва с всички онези, които отказват да спазват Божиите заповеди (Псалм 96:13; Откровение 19:11). Христос ще се завърне и ще се занимае с човечеството за всички техни деяния (Откровение 22:12).

7.1.2.2 Събирането на Израил

При завръщането на Месията избраниците и оцелелите от физическия Израил, някои от които ще бъдат използвани за свещеници, ще бъдат събрани в Йерусалим от четирите краища на земята (Исаия 11:12, 66:19-21).

7.1.2.3 Денят Господен

Преди Деня Господен сред избраниците ще има бунт или отстъпление (apostasia) от истината и от Закона. Човекът на беззаконието (anomias), който е наречен така заради отпадането от Божиите закони чрез неговите учения сред избраниците, се открива (2 Солунците 2:3-8). Той седи в Храма Божий и се нарича Бог. Той ще бъде убит от Месията при Неговото пришествие.

Господ ще унищожи онези, които воюват срещу Йерусалим. Хората, които ще бъдат унищожавани, ще са в паника и ще се обръщат всеки срещу ближния си (Захария 14:12-13). Това ще стане неочаквано (1 Солунците 5:2).

Опустошението ще травматизира земята. Човечеството ще се скрие в планините и скалите, защото Христос е дошъл с гняв, и никой не ще може да устои (Откровение 6:15-17) поради тръбите и язвите, които Бог ще излее в последните дни (Откровение 8:7-21; Откровение 16:1-20). Краят на Деня Господен, който ще трае до края на Милениума, ще донесе края на земята, такава каквато я познаваме. Планетата ще бъде унищожена с огън (2 Петър 3:7-10, 12) и по този начин ще бъде отстранена всякаква следа от човешко обитаване.

Целият процес на Деня Господен е насочен към съдене на земята и поправяне на човечеството (Юда 14-16). Онези, които съгрешават, биват върнати обратно в световната система, за да могат да бъдат спасени в Деня Господен, като бъдат поправени при второто възкресение (1 Коринтяните 5:5). По такъв начин има само две възкресения.

7.1.3 Вечното царство на Бог

7.1.3.1 Идването на Бог

Когато Христос покори всяко управление и власт, Той ще предаде обратно на Бог цялата система (1 Коринтяните 15:24, 28). Тогава Бог ще дойде на земята и ще прехвърли управлението на небесата тук. Цялата земя тогава ще е пълна с Неговата слава (Исаия 6:3) и Бог и Агнецът ще са светилата на системата (Откровение 21:23).

7.1.3.2 Новата земя и новият Йерусалим

Исаия 65:17 заявява, че бъдат създадени ново небе и нова земя. Птомството на Израил ще остане пред Бога в рамките на този нова система (Исаия 66:22) до края на Милениума, когато всяка плът ще бъде нещо старо. Бог ще обитава в Сион и той ще бъде наречен верният град (Захария 8:3). Градът Нови Йерусалим ще слезе от небето (Откровение 3:12). Този Нов Йерусалим е Святият град, който слиза при сътворението на новото небе и новата земя (Откровение 21:1-4, 7, 10). Тогава Бог ще бъде с всички човеци. Предишните неща повече няма да се помнят (Исаия 65:17). Ние очакваме новото небе и новата земя, в които съгласно обещанието ще обитава праведността (2 Петър 3:13). Мнозина от избраниците, които побеждават, ще бъдат направени стълбове в новия Храм на Бог (Откровение 3:12). По такъв начин той е една духовна постройка.

7.1.3.3 Съдбата на човечеството

Управлението на планетата по време на Милениума ще бъде дадено на избраниците (Лука 19:17, 19), които ще са като ангели (Матея 22:30), които наследяват земята и накрая виждат Бога, бидейки Божии синове (Матея 5:3-11). Тази позиция се дава на всички народи (Матея 8:11). Това е благоволението на Бог Отец (Лука 12:32), защото всички, които са водени от Божия Дух, са Божии синове (Римляните 8:14).

Хилядолетното царство на Месията е само учебното средство, което да подготви човечеството за техните окончателни отговорности, и така да реализират своя потенциал и плана на Бог, който е бил съставен преди основаването на земята.

Окончателната съдба на хората е да се подготвят да заемат своето място в новата цялостна система на Войнството и да поемат дължимото си по право наследство, което е развитието и управлението на земята (Псалм 8:1-9; Даниил 2:44-45) и на устроената по нов начин вселена (Даниил 7:27, 12:3).

Приложение

Духът на Три-единничеството

Застъпниците на три-единството отделили теологията от така нареченото домоустройството (economy) на спасението във въплъщението на Иисус Христос. Лакугна (GOD FOR US The Trinity and Christian Life (БОГ ЗА НАС

--Троицата и християнския живот), Harper, San Francisco, 1991), като разглежда развитието на учението за Троицата и отделянето на теологията от плана на спасението (или сотериологията), както е разкрит във въплъщението на Христос, отбелязва, че Кападокийците ориентирали теологията в посока, която допълнително допринесла за разделянето на домоустройството и теологията. Тази траектория, разбира се, довела до

via negativa на Псевдо-Дионисий и, накрая, до теологията на Григорий Палама (Глава 6).

В латинския Запад, в периода непосредствено след Никея, теолози като Хилари от Поатие и, може би до крайна степен, Марцел от Анкира запазили връзката между божествените ипостаси и домоустройството на спасението. Августин въвел един напълно нов подход. Неговата отправна точка не било вече единовластието или монархията на Отца, а божествената същност, споделяна еднакво от трите лица (подчертаването е добавено). Вместо да изследва природата на theologia, както била разкрита във въплъщението на Христос и обожествяването чрез Духа (подчертаването е добавено), Августин изследвал следите на Троицата, които трябвало да се намират в душата на всяко човешко същество. Търсенето от Августин на “психологическа” аналогия за вътрешно-троичните отношения щяло да означава, че доктрината за Троицата след това щяла да се занимава с вътрешните за Божеството отношения, откъснати от онова, което знаем за Бог чрез Христос в Духа (LaCugna, стр. 44).

Средновековната латинска теология следвала Августин и отделянето на теологията от домоустройството или сотериологията. Цялата структура била забъркана с нео-платонизъм и мистицизъм.

Важните отбелязвания на Лакугна са, че след Августин Монархията на Отца вече не била първостепенна. Троицата придобила качествата на вътрешно равенство. Това била втората стъпка, която следвала фалшивото твърдение за съ-вечност. Правилната предпоставка бил възгледът за проявлението на Божеството във всеки индивид, а именно действието на Отца посредством Святия Дух, който изхожда от Него чрез Иисус Христос. Тази насока чрез Иисус Христос правела Христос способен да наблюдава и напътства индивида в съответствие с волята на Бог, Който живее във всеки от избраниците.

Христос не бил произходът на Святия Дух. Той бил неговия междинен наблюдател. Той действал от името на Бог, както винаги бил действал за Бог и в съответствие с волята на Бог. Но Той не бил Богът. Застъпниците за Троицата загубили от погледа си този факт, ако въобще някога действително са разбирали въпроса. Както казва Лакугна:

Теологията на три-единния Бог се виждала като добавена към разглеждането на единия Бог (стр. 44).

Това изоснови засегнало начина, по който се молели християните. Иначе казано, те повече не се молили само на Отца (Матея 6:6, 9) в името на Сина, както напътства Библията (от Лука 11:12), покланяйки се на Отца (Йоана 4:23), но се молели на Отца, Сина и Святия Дух. По-нататък докторите-теолози разработили метафизика на самата теология. Но цялата постройка била изградена без съобразяване или чрез манипулация на Библията. Ето защо застъпниците за Троицата никога не се занимават с всички библейски текстове по дадена тема и превеждат и цитират погрешно други ключови текстове, като пренебрегват онези, които не могат да променят. Но тяхната система се основава на мистицизма и платонизма. Лакугна заязява, че:

Кападокийците (а също и Августин) отишли далеч отвъд библейското разбиране за домоустройство, като разположили отношението на Бог към Сина (и към Духа) на “вътрешно-божествено” ниво (стр. 54).

Единият Бог съществувал като същност (ousia) в три отчетливи ипостаса (hypostases). Видяхме (Cox, The Elect as Elohim (Избраниците като Елохими)), че платоническото понятие ousia и термина на стоиците hypostases означават по същество едно и също нещо.

Отпращането на Духа да оперира на вътрешно-божествено ниво означава, че избраниците никога не могат да участват в Божественото естество, така както Христос участва в това естество. Това твърдение е в противоречие с Писанието. Избраниците участват в божественото естество (2 Петър 1:4).

В Ефесяните 1:20-23 Бог поставя всички неща под нозете на Христос и Го прави глава на всички неща за Църквата. Бог възкресил Христос

от мъртвите и Го сложи да седне от дясната си страна на небесата, далеч над всяко началство и власт, и сила, и господство, и всяко име, с което се наименуват, не само в този свят, но и в бъдещия. И покори всичко под краката Му и Го постави да бъде глава над всичко за Църквата, която е Неговото тяло, пълнотата на Този, който изпълва всичко във всичко.

По такъв начин на Христос е дадена власт над всяко име, както самото име установява власт. На Него е дадена власт над всички неща, така че Църквата да може да дойде в своето наследство чрез Христос, в когото пълнотата на Божеството обитава телесно (Колосяните 2:9). Тази дума, която е преведена тук от theotetos, означава божество или състоянието на Бог.

Сега, в речника на Thayer се казва, че божество (theot) се различава от божествена личност (Theiot), така както същността се различава от качеството или атрибута (Thayer’s, стр. 288). Смисълът тук е, че пълнотата на същността на Бог обитава телесно в Христос. Това е тази пълнота на същността, която ни се дава, така че всички човеци се обличат с новото естество на Бог (Колосяните 3:10). Те стават нито юдеи, нито гърци, но всички са Христови, защото Той е във всички (Колосяните 3:11). Той развива човеците чрез силата на Святия Дух, за да направи най-накрая Бог всичко във всичко (1 Коринтяните 15:28).

А когато всичко Му бъде покорено, тогава и Самият Син ще се покори на Този, който Му е покорил всичко, за да бъде Бог всичко във всичко (panta en pasin) (вж. Marshall's Interlinear и също Колосяните 3:11 (panta kai en pasin)).

Застъпниците за Троицата са започнали да превевеждат този текст ако “всичко за всеки”, за да избягнат логическото продължение на Бог като същност, която се разпростира във всички човеци, така както се разпростирала в Христос съгласно тези текстове.

Христос е Който ни изпълва с Божията пълнота (Ефесяните 3:19). Пълнотата на Христос е образ на Отца (Ефесяните 4:13). Тъкмо по този начин ние стваме образ или eikon на Отца, както бил Христос и по такъв начин ние сме деца на Бог и съ-наследници с Христос на царството Божие (Римляните 8:17; Яков 2:5). Наследници съгласно обещанието (Галатяните 3:29) на спасение (Евреите 1:14) и наследници заедно на благодатта (1 Петър 3:7).

Синът Божий на Свой ред става Вечен Отец (Исаия 9:6), бидейки главата на бащиния род на човешкото Войнство, заемащо по такъв начин мястото си заедно с другите бащинства на небето, от които има много на брой (Ефесяните 3:14).

Поради това аз прекланям коленете си пред Отца (на нашия Господ Иисус Христос), от когото носи името си всеки род (бел. на пр.: на гръцки бащинство) на небесата и на земята.

Думата за род тук е patria или бащинство или още по-точно род, който има за родоначалник даден баща. По такъв начин титлата баща, било на отделно семейство, или на Божието домочадие, е титла, която се предоставя и която демонстрира последната отговорност на всеки ръководител на всяка общност чак до ниво семейство. По такъв начин редът е от Бог до Христос до мъжът, който е главата на семейството (1 Коринтяните 11:3), който трябва да изпълнява отговорността си, така както Бог го прави към Христос и към другите Божии синове, които са елохим, и по начина, по който тези елохим от свая страна изпълняват своята отговорност към онези, които са под тях.

Святият Дух е механизмът, който свързва всички тези същества едно с друго и предоставя на всеки един от Войнството способността да е елохим. Няма съмнение, че Святият Дух е Бог във всеки смисъл, който Го прави отличим от индивида и ограничен до едно вътрешно-божествено взаимоотношение на три същности. Всички са Божии синове и от там съ-наследници с Христос в същия смисъл. Поклонението на Святия Дух би било в определен смисъл себе-боготворене, тъй като той е средството чрез което, Бог става всичко във всичко.

От там, поклонението пред Святия Дух е логически забранено, тъй като е вид себе-поклонение, в смисъл, че е част от индивида. По-точно той е сила или атрибут, който се дава, а не е самият Бог. Святият Дух ни дава способността да сме Elohim или Theoi.

Божеството е структура, която е удължена до Съвет. За този Съвет се говори в Псалмите и в други текстове, които са посочени по-долу, и Престолът на Бог и Съветът на старейшините са описани в Откровение 4:1 до 5:14. Този Съвет, който включва и Иисус Христос като Агнецът и Първосвещеникът (съгласно Евреите 8:1-2), служи и се покланя на Господ Бог Всемогъщи (Откровение 4:8-11). Служейки на Бог, Христос принесъл Своя живот, така както всеки свещеник трябва да има нещо, което да принася пред Бог във вид на жертва (Евреите 8:3).

Откровение 4:8-11 отбелязва, че Господ Бог всемогъщи е на престол над старейшините, които са също на тронове. Въпреки това техните корони са подчинени на Господ Бог Всемогъщи, Който чрез Своята воля създал всички неща. Той е Господ Бог на Иисус Христос и на Съвета.

Има множество Божии синове, от които е съставено Войнството (съгласно Йов 1:6, 2:1, 38:7; Псалми 86:8-10, 95:3, 96:4, 135:5), които са наречени Бене Елион или синове на Всевишния (вж. също Sabourin SJ, The Psalms: Their Origin and Meaning (Псалмите, техният произход и значение), Alba House, NY, стр. 72-74). Избраниците измежду човеците също са включени в небесното Войнство като Божии синове (съгласно Римляните 8:14).

Христос бил Първородният или първият роден от творението. За Него всички неща били създадени на небето и на земята, видими и невидими, било престоли или господства или началства или власти. Всички неща били създадени чрез Него и за Него. He is before all things, and in him all things hold together (Колосяните 1:16-17). Но Бог е Онзи, Коайто Го е породил и Който е пожелал творението да съществува и да се поддържа в Христос. Следователно Христос не е Бог в който и да е смисъл, в който Бог Отец е Бог и Който единствен е бесмъртен (1 Тимотея 6:16), като съществува в непрекъсната вечност.

Съгласно Библията Бог е Богът и Отецът на Христос (съгласно Римляните 15:6; 2 Коринтяните 1:3, 11:31; Ефесяните 1:3, 17; Колосяните 1:3; Евреите 1:1 и следващите стихове; 1 Петър 1:3; 2 Йоан 3; Откровение 1:1, 6, 15:3). Христос извлича Своя живот, сила и власт по заповед на Бог Отец (Йоана 10:17-18). Христос подчинява Своята воля на тази на Бог, Който е Отецът (Матея 21:31, 26:39; Марка 14:36; Йоана 3:16, 4:34). Бог е дал избраниците на Христос и Бог е по-голям от Христос (Йоана 14:28) и е по-голям от всички (Йоана 10:29).

По такъв начин Бог е изпратил Своя единствено-роден (monogene) Син на света, за да можем да живеем чрез Него (1 Йоан 4:9). Бог е Онзи, Който почита Христос, като Бог е по-големият (Йоана 8:54).

Христос изоставил Своята сила като Син на Бог във Войнството и станал човек, произлизайки според плътта от Давид (Римляните 1:3). Той бил обявен за Син на Бога със сила, по Духа на святост чрез Своето възкресение от мъртвите, като Иисус Христос, нашият Господ (Римляните 1:4)

Бог е Канарата (sur) и от нея като от Каменоломна или Планина се добиват всички останали, кремъкът на Иисус Навиев 5:2, който обрязъл Израил, основната и действащата причина (Второзаконие 32:4, вж. Maimonedes, Guide of the Perplexed (Ръководство за обърканите), University of Chicago Press, 1965 г., Глава 16, стр. 42 и следващите). Бог е Канарата на Израил, Канарата на тяхното спасение (Второзаконие 32:15), Канарата, която ги родила (Второзаконие 32:18, 28-31). 1 Царете 2:2 показва, че нашият Бог е нашата Канара, една вечна Канара (Исаия 26:4). Именно от тази Канара се отсичат всички останали, както и всички потомци на Авраам във вярата (Исаия 51:1-2). Месията е отсечен от Канарата (Даниил 2:34, 45), за да покори световните империи. Бог, не Петър, нито Христос, нито който и да е друг, е Канарата или основата, върху която Христос ще изгради Своята църква (Матея 16:18) и върху, която Той самият почива като основа.

Месията е Главният Краеъгълен камък на храма на Бог, в който избраниците са Наос или Светая Светих, хранилището на Святия Дух. Всички камъни на Храма са отсечени от Канарата, която е Бог, както бил и Христос, и се дават на Христос, духовната Канара (1 Коринтяните 10:4), Канарата за съблазън и Камъкът за препъване (Римляните 9:33), за да направи Храма. Христос ще изгради Храма, за да може Бог да бъде всичко във всичко (Ефесяните 4:6). Бог е дал на Христос да бъде всичко и във всичко (panta kai en pasin Колосяните 3:11), като полага всички неща под нозете Му (1 Коринтяните 15:27) и Му дава да бъде главата над всички неща за Църквата, която е Неговото тяло, пълнотата на Онзи, Който изпълва всичко във всичко (Ефесяните 1:22-23). Тъй като Бог е положил всички неща под Христос, явно е, че това изключва самия Бог, Който е Онзи, Който е положил нещата под нозете на Христос (1 Коринтяните 15:27).

Когато Христос покори всички неща, тогава сам Христос ще бъде покорен на Бог, Който е положил всички неща под Христос, за да бъде Бог все във все (panta en pasin 1 Коринтяните 15:28 не както е според версията RSV). По този начин доктрината на платонизма, която се опитва да слее Бог и Христос в Троицата, противоречи на Писанието. Христос ще седи от дясно на Бог под ръководството на Бог (Евреите 1:3, 13, 8:1, 10:12, 12:2; 1 Петър 3:22) и ще споделя престола на Бог, както избраниците ще споделят престола, даден на Христос (Откровение 3:21), който е престол на Бога (Псалм 45:6-7; Евреите 1:8) или Бог е твоят престол, което е преведено Твоят престол, о, Боже (вж. бел. под линия към анотирания превод RSV).

Бог, Който изпраща, е по-велик от онзи, който е изпратен (Йоана 13:16), като слугата не е по-горен от своя Господар (Йоана 15:20). Съвършен абсурд е да се твърди, че дадено същество би могло да бъде жертва на самото себе си. Такова деяние е логично да се счете за самоубийство или, в рамките на доктрината за Троицата, частично осакятяване. Следователно доктрината отрича възкресението, особено съгласно 1 Коринтяните 15.

По такъв начин отличаването при разпването и възкресението е задължително и пълно. Възкресението трябвало да бъде в плът, което включва превеждането като принос на Снопа за поклащане. Иначе няма спасение и няма постоянно продължаваща жетва. Подготовката на Христос за възнасяне при Своя Бог и нашия Бог, Който е нашият Отец (Йоана 20:17) била реална и ясно отличима.

Christian Churches of God